Често се случва хората да мислят, че спортувам, подвеждайки се по слабото ми тяло. Истината е, че аз съм супер неспортен тип и занимания от подобен вид ме отегчават до смърт. Не е защото ме мързи. Обичам движението и мога да ходя с часове, но нищо отвъд това. Но спортът, под каквато и да било форма, ме кара да въртя пренебрежително очи. (без йогата, което не означава, че съм й посветена. правя от дъжд на вятър и толкова)

Защо?
Основният ми довод винаги е бил, че мразя повторенията! Да направиш 50 коремни преси, 50 клека и т.н. Откачам! И това се оказа ключът, който всеки път съм казвала на глас и нито веднъж не съм разпознала.

И днес сутринта, докато правех слънчевия комплекс, след поне месец прекъсване, най-после го видях!

Травмата
Израснала съм под рефрена „КОЛКО ПЪТИ ТРЯБВА ДА ПОВТОРЯ НЕЩО, ЗА ДА СЕ НАУЧИШ? ТОЛКОВА ЛИ СИ ТЪП/ТЪПА?“ (високите букви не са случайни…). Реплика, крещяна по мой или на майка ми и брат ми адрес стотииици пъти. (със съответните последващи действия от нея)
И аз цял живот се опитвам да възприемам нещата от раз! За да не изпадам в тази ситуация. Защото за мен това е екстремно стресиращо и най-малко никой не иска да бъде обиждан, наказван или бит, защото не е вденал нещо на мига, нали? Обаче… ако разни битови схеми можеш наистина след едно казване да научиш и отиграеш, други неща изискват време. Защо ли? Ами защото самият живот като такъв изисква време. 🙂 Забавно, нали?

Отражения от травмата
Аз, от своя страна, развих мантрата: „Сега и веднага!“ Ултимативно! (което е същото като горното – едно към едно) И абсолютната нетолерантност към всеки, на когото се налага да повторя и обясня повече от веднъж. Ако не стане на мига, просто спирам да се занимавам и заявявам, че това не е моето нещо.
До какво води това и каква е щетата в дългосрочен план? Елементарно е: отнеманеш си възможността за развитие. От раз! 😀 Защото за да обогатяваш и разширяваш съзнанието си, трябва да пробваш различни неща и най-вече – да трупаш опит. А опит се натрупва с постоянство, с повторения, с практика. Няма как да стане по друг начин. Не може със „сега и веднага“. Не става на мига.
Другата щета е, че лишавайки се от възможнсотта да трупам опит, се намалява възможността да греша. Тук чувам глас от последния ред: „Ми че то това е СУПЕР!“ Ми не, не е. Грешките са може би най-ценните моменти в живота ни. Не постиженията. А грешките и техните последствия. Постиженията са част от тези последствия. Благодарение на провалите се отваря пътя на изследването, опитите, приключенията, проверка на силите и възможностите, тяхното разгръщане и т.н. Затова се раждаме без да знаем нищо. За да може да грешим и да си дадем шанс да изследваме и изучаваме себе си, другите и света. Но грешките в нашия свят са наказуеми. (за справка виж по-горе 🙂 )

Нека се върна на спорта. Сега се сещам за една случка от втори клас. От училище започнаха да ни водят на уроци по плуване. Да, но те съвпадаха с уроците ми по немски (които ненавиждах). Аз много исках да съм с класа ми в басейна, но нямаше как. Обаче, реших да съм революционер и започнах да ходя тайно на плуване, вместо немски. Тайна, разкрита едва след втория или трети път на това мое своеволие. От което последва грандиозен скандал вкъщи. И с плуването си казахме сбогом. Към момента все още не мога да плувам и не понасям басейни… а обожавам водата. Както и след 12 години учене на немски и завършване на немска езикова гимназия, не мога да обеля 2 думи на този толкова отвратителен ми от ден първи език. Изключително win-win ситуация, ама с обратен знак. (за немския ще напиша отделен пост, защото той също е белязал живота ми).
Спортът. Какво е той в чистия си вид, когато не се явява компесаторен механизъм (какъвто предимно е в днешно време)? Движение, грижа за себе си, постоянство, развитие, екипност, сработване, приемане на успехите и неуспехите, мотивация… 😉

Последствия от травмата
Тези ми преживявания са ме оформили като силно неуверен човек, предпочитащ да не подхваща нищо, за да не рискува да сгреши. За да не ми се налага да „повтарям“ действия. За да не бъда определена като тъпа, неспособна и некадърна, когато не ми се получи от първия път. И аз пасувам. Аз съм извън океана на живота, дори. Не мога да плувам и да се чувствам в свои води, защото все се страхувам, че няма да се справя. Защото нямам опит. Защото не съм практикувала достатъчно умението да греша и в това да има смисъл.

Какво следва оттук насетне?
Мога да остана изцяло в травмата си, да обвинявам до края на дните си тоя и оня, че не се отнасял добре с мен и аз просто съм прецакана изначално. И нищо не мога да направя, защото съм такава. Да си остана жертва/агресор на обстоятелствата. Точка. (човек е в ролята на жертва и агресор едновременно. това не са 2 различни състояния. защото този, който оперира от позицията на жертва, винаги я използва, за да манипулира хората около себе си. което е роля на агресор. винаги!)
Това е валиден избор и масово срещаният.

Мога обаче и да се възползвам от „прегрешенията“ на родителите ми и да видя ползата от тази травма. Какво ми е дала тя? Оо, да, ще кажа на гласът в дъното на залата, всяко нещо едновременно взима, но и дава. Природата не търпи дисбаланс. Нежеланието ми за повторение, движение и т.н. ме е направило способна да стоя „на едно място“. Което ми дава възможност да забелязвам детайлите. Да се вглеждам под повърхността. Да наблюдавам чуждото движение и да отчитам къде има подводни камъни и как да бъдат избягвани по-ефективно. Аз съм натрупала форма на „пасивно знание и опитност“. Което във всеки един момент мога да активирам. Научила съм се да усвоявам много по-бързо неща, които обикновенно отнемат повече време на част от хората (не съм гений, ъвкорс!) Станала съм силно чувствителен човек. И мога към тези си умения, да развия и онези – „пропуснатите“.
Та аз започнах да се занимавам с бродерия. Че то там е повторение на едни и същи движения по хиляди пъти! И аз нямам проблем с това. Дори ми харесва.
Значи съм готова да оставя травмата в миналото. Да й благодаря, че ме е направила, човекът който съм и да продължа напред. От нея е имало полза. Както от всяко съществуващо нещо. Само трябва да я открием. А детето в нас винаги винаги винаги ни подава сигнали и указва посоката, в която да гледаме. Слушайте го. То никога не греши. Защото е движено от сърцето.

Благодаря ти! Без теб нямаше да съм Аз! <3


Под всяка публикация ще оставям тези две много важни бази, че обикновенно или изобщо не ги знаем, или ги забравяме:

Когато се държите зле с едно дете, то не спира да ви обича.
То спира да обича себе си.

Ти не си това, което другите мислят за теб.

Повече за идеята зад тези публикации, може да прочетеш тук.

2 thoughts on “Защо не обичам спорта?”

Comments are closed.