той: „Аморе, стане ли готово яденето те викам и слизаш веднага, защото съм много гладен!“
тя: „Разбрано! Ще се явя по служба на мига!“
…
той: „Готово е! Слизай!“
тя: „Идваааам!“
слиза от горния етаж, насочва се към мивката, но пътьом вижда през отворената врата, че залезът е започнал и директно се тръгва натам. изхвърча навън, хуква по улицата към края на селото, където има поле и пейзажът е открит. наум си повтаря да не се мотае, че Аморето е гладен… минават поне 15 минути, докато броди из селото, влиза в разградени дворове, наднича в рушащи се къщи, поздравява котки и снима небето…
финално на бегом влита в двора и гледа как той пуши навън и се оглежда за нея из градината…
той: „Чухте, че слизаш и в следващия момент потъна в земята. Викам си, явно си в двора. Гледам – никъде те няма и си викам: „айдее, пак слепнА. Кой я знае къде е..“
тя: „Аа, не съм бе! Ей ме на! На полето бях. Снимах залеза! Ама от толкова бързане, за да не ме чакаш, щото ти обещах да дойда веднага, подраних и той избухна зад гърба ми… Утре трябва да сме по-организирани!“
