Емо: Аморе, стане ли готово яденето те викам и слизаш веднага, защото съм много гладен.
аз: Разбрано! Ще се явя по служба на мига!

Емо: Готово е! Слизай!
аз: Идваааам!

слизам аз от горния етаж, насочвам се към мивката, но пътьом виждам през отворената врата, че залезът е започнал и директно се насочвам натам. изхвърчам навън, хуквам по улицата към края на селото, където има поле и пейзажът е открит. наум си повтарям да не се мотая, че Аморето е гладен..минават поне 15 минути, докато аз бродя из селото, влизам в разградени дворове, надничам в рушащи се къщи, поздравявам котки и снимам небето…
финално на бегом влитам в двора и гледам Емо пуши навън и се оглежда за мен из градината…


той: Чухте, че слизаш и в следващия момент потъна в земята. Викам си, явно си в двора. Гледам – никъде те няма и си викам: „айдее, пак слепнА. Кой я знае къде е..“
аз: Аа, не съм бе! Ей ме на! На полето бях. Снимах залеза! Ама от толкова бързане, за да не ме чакаш, щото ти обещах да дойда веднага, подраних и той избухна зад гърба ми… Утре трябва да сме по-организирани!