Преди години не понасях да се возя в асансьор. Това за мен беше адско съоръжение и се стараех да го избягвам почти на всяка цена. Стигала съм до там да се качвам и слизам пеша до и от 15 етаж, само и само да избегна контакта с вертикалната гад. Често се шегувах, че се получава така, заради гигансткото ми его, което трудно се побира в толкова малко пространство. 🙂
Че имах огромно его – имах. Дет се вика от звездите ми е заложено на база зодията ми. Но напоследък започнах да се замислям, защо човек роден под знака на слънцето и ударна доза огън, не е особен фен на този небесен обект и както наскоро казах: аз съм една залязваща личност. Това по повод силното ми влечение към залезите и липсата на кой знае какъв интерес към изгревите. Което си е леко … странно..
И преди малко четейки нещо, май си отговорих на този въпросТ. В един момент започнах да смалявам егото, да не се бия толкова много в гърдите колко, видите ли, съм велика Аз и т.н. Започнах много съзнателно и старателно да вървя в посока вътрешен баланс и все още съм твърдо на тази пътека.
От тази позиция ситуацията със залеза придобива съвсем смислена посока. Защото не е ли той форма на „умиране“ на/за егото?