Снощи бяхме на представяне на книга. Първото такова, на което присъствам. Сдобих се и с първата стихосбирка в библиотеката ми и то с посвещение от автора. Поезията е територия напълно непозната за мен. Но тези дни ми кръжи идеята, че е време да започна да навлизам с нея полека-лека…
Представянето беше много приятно и ми създаде усещане… че имам възможност да наблюдавам процесът на зачеване, износване и раждане на книга… Дори накрая пророних и някоя друга сълза (както децата проплакват, излизайки на светлото..)
Доста интересно усещане…
И на база разговорът ни след това с авторката, тази чудно луда жена Албена Тодорова, разни вълни се надиплиха из главата ми.
Може и да греша, не съм грам капацитет по отношение на литературата, но като че ли поезията е жанрът, в който може да кажеш всичко. Без да го лустросваш, без да го цензурираш и да се стремиш да го замесиш по форма, дето да пасне на всички. В поезията като че ли няма граници… Тя е като сурова, дива и неоседлана магия, която пет пари не дава за претенциите и слабостта в краката…
Чак снощи си дадох сметка, че поезията не е нещо превзето, префърцунено, напудрено (не че не може да бъде, ако ѝ се прииска), но не е само това. Тя носи на радост, мъка, любов, омраза, болка, облекчение, тя….абе носи! Не че другите жанрове не носят, но тя вдига най-много от лежанка, от клек, от място…от всякак… Затова и не се отдава на всеки. Затова не е за всеки. Защото е товар, който може да смаже…
Чувства се еднакво добре в кожата на класически, литературен изказ и на пълно каруцарско псуване… Това може би е най-широко скроеният жанр евър… Дава пълна свобода да се държиш и процедираш с него, както ти душа и сърце пожелаят. А както знаем свободата, за която всички ревем, също е много тежка корона, украсена богато с различни форми на отговорност.
Като казах псуване… ако напишеш в поетичен текст нещо нецензурно, някак не прави впечатление. Даже може да доведе вълнение в читателя колко смел бунтар е авторът. Обаче ако кажеш на някого да се ебе в гъза, например, майкоооооУУУУУ! После извинение в държавен вестник ще се наложи да пуснеш! Бени сподели, че в наши дни поезията е излязла от границите на коричното тяло и е в графитите, рапа, фотографията… А знаем, една от основните им характеристики е че опитват да извадят на показ потъпканото, цензурираното, скритото, отхвърленото… Много ми хареса това…
И защо ни е толкова сложно да бъдем разкрепостени, свободни и…. себе си в ежедневието? Наистина ли е ТОЛКОВА трудно? Толкова страшно? Толкова пък някой ще се засегне?… Или все още не сме дорасли да поемем отговорността в ръцете си и да оставим хленченето, цупенето и тръшкането настрани.. и да видим какво се крие отвъд образа в огледалото?
Наистина ли…?
Защо не успяваме да сме поетите на собствените си дни и нощи…?
Тези ми размисли и страсти са провокирани от представянето на новата стихосбирка на Албена Тодорова – „Единадестте сестри на юли„.