В последните дни три от направленията на мисловния ми поток изкристализираха по-много приятен за мен начин.
- Аз съм от особената порода същества, които не съжаляват за взетите решения. Невър. Не издевателствам над себе си глупости от типа „ах, само да можех да върна времето назад и да променя…“ (правя го по много други начини – издевателстването, но баш този съм си го спестила). разни дребни неща все по-широко ми отварят очите, че всяка моя верига „избор-решение-последствия“ е била абсолютно точна, правилна и подходяща. И дивидентите от нея винаги и неизменно ми се изплащат с времето! И да, мамка му, не съжалявам за нищо и не бих променила нищо!
- Не е новина, че обичам да се правя на интересна. Поне не и за мен. Обаче се оказа нещо като новина, фактът че всъщност аз съм интересна и без да се правя.
- Колкото повече се гледам се в огледалото, толкова повече виждам играта на календара: всичко се отпуска, свлича, врязва с по-бърза или бавна скорост. Бръчки, петна по кожата, сенки и торбички под очите, загуба на еластичност… 42 години пребиваване на Земята си взимат своето. Гледам тези следи и знам, че те са следствие на един доста буен, бурен, интензивен и интересен живот. Гледам танца на Времето и си мисля:
„Мамка му Амрита, толкова си красива!“
п.с. очевиден и безполезен факт, който въпреки това ще изпляскам тук: обичам да ползвам израза „мамка му!“