Тудей, кака ви Амрита, навършва 23 години, откакто е завършила школо! Двадесет и три! УАУ! Чувствам се винтидж с тенденция да се превърна в антична! 😀
Много смешно ми стана днес като се сетих за това. Също доста се развеселих, защото си дадох сметка, че част от последователите ми в Инстаграм не са били родени, когато аз съм обръщала поредния шот по повод завършването си. Или са били бебета. Или можех да съм им майка сега! Хора, радвайте се, че това не е така. Да съм ви майка. Това би било ОжасТно престъпление спрямо вас! 🙂
Тази година баловете тотално изпаднаха от полезрението, обхвата на слуха ми и гънките на съзнанието ми, защото на село те нямат обхват. И това е ПРЕ КРА СНО!
Както се забелязва: не съм им фен. (гласът в дъното на залата промърморва: „То па ти на кво ли си фен… Темерут!“) * На много неща съм фен, Глас, но не затова сме тук сега. Днес ще удостоя с внимание моят бал. Докато още помня нещо от него…
И така:
АБИТУРИЕНСКИЯТ БАЛ! Трепетът в сърцата, коленцата и други анатомични области на стада завършващи! Признавам, мен така и не успя да ме застигне. Щото, чухте Гласът от послединя ред – темерут съм от незапомнени и добре забравени времена. И днес, връщайки се към тази светла дата от моята история, си дадох сметка, че уж беше моят си ден, но както и при сватбите, все се налага да правиш неща, които грам не са твоите.
Както споменах – изобщо не ми дремеше за това събитие и въпреки, че на 2 пъти ходихме със съученички да си търсим одежди за него, аз си останах незаинтригувана. Не исках официални дрехи, не исках рокля, еле па дълга, не исках дрехите да са черни, не исках обувки на висок ток, не исках златни бижута, не исках малка чантичка, нито зализани и излишно усложнени прически… Човек, или Гласът, ще кажат: „Ти не знаеш какво искаш?“ Не винаги, но доста добре знам какво НЕ искам.
Исках просто едни кецове и дънки, с които да ми е удобно да ходя, да мога да се сцепя от танци без да се лее кръв от краката ми и след това да си относя, а за бижута нещо сребърно, защото такива харесвах. Баш по времето на бала ми Pepe Jeans бяха стъпили на нашия пазар и много исках кецки и дънки от тях. На база всичките ми неискания се оказа, че желанието ми ме прави много капризна и взискателна персона…
Финално бях с рокля (поне беше къса), черна, възкачила ръстта си от 175 см върху 8-10 сантиметрови токове, на които се крепях по вселенска милост, с чантичка, чиято дръжка неизвестно как се скъса още докато се събирахме в двора на училището, с прическа, която се наложи 3 пъти да бъде преправяна и финално стана възможно най-грозна, но вече време нямаше за повече корекции, с ужасяваща наметчица от дантела, която мразех и златни бижута (избрах възможно най-малките, които да е трудно да хванеш с ръка дори). Само ще спомена, че роклята я купихме 3-4 дни преди бала. Точно толкова се вълнувах за него. Майка беше на ръба на истерия. Взехме я от Dika, демек: конфекция, а не специална, официална, абитуриенска торта от тонове тюл, дантели, волани, перуш и пайети. Жива е и до днес и е типичната малка, черна рокля, която мога да нося с всичко. Но не нося. Дори преди няколко дни си прочиствах дрехите и бях на косъм да я хвърля, но само заради майка не го направих. Въпреки, че никога няма да я облека. Не защото е лоша, а защото бях принудена да направя компромис със себе си. Да не говорим, че към онзи момент изобщо не носех рокли и се чувствах меко казано идиотски.
Уж трябваше да е моят „специален“ ден, дето е веднъж в живота, но той не беше съобразен с желанията ми по нито един параграф. Но сега се замислям, че когато друг ти плаща сметката, той ти поръчва и музиката. Истината е, че майка се вълнуваше много повече от мен, защото тя няма никакво отношение към себе си като към жена и компенсираше с мен. Наясно съм и, че не е искала да се чувствам зле. Просто смяташе, че нейните избори ще ми доставят повече удоволствие и ще ми оставят по-хубави спомени от моите. Знам, че не го е направила умишлено, целенасочено или защото е кофти човек. Но също така знам, че 18 годишната Амрита, която живееше в примката на собствените си комплексите, бе натъпкана в нещо, което грам не отразява същността ѝ. Тя се чувстваше още по-притеснена, крайно нелепо, неудобно и дискомфортно. Защото външният ми вид не показваше нищо от мен самата…
Но въпреки тези разминавания, балът ми беше зверски добър! Танцувахме цяла нощ, спретнахме си страхотен купон, пихме, пяхме и обикаляхме по софийските барове и дискотеки до зори. В 7 и нещо сутринта акостирахме пребити от умора и емоции в закусвалнята на Кенар на бул. Витоша (само това работеше толкова рано и имаше нещо за ядене в онези далечни времена) и се натъпкахме със сандвичи и какво ли не. Триумфално припаднах в 8 и нещо в леглото си, а брат ми отиде на училище.
Накратко: годините в училище бяха трудни, несигурни, гадни, комплексиращи, объркани, тъжни, но и супер смешни, весели, славни, пълни с идиотски истории… Бяха – пъстри. Благодарна съм за тях, но се радвам, че са зад гърба ми. Не бих се върнала отново в това време, но и не бих променила нито една секунда от него.
А балът ми беше Епичен! Ние бяхме готин випуск и наистина си създадохме страхотна атмосфера. Въпреки, че тогава не се броеше до 12, докато си изравниш мозъчните гънки, нямаше чалга, нямаше силикони и джукички, рядкост бяха тунингованите автомобили, никой не се перчеше с такива, нито че е пристигнал с яхта, совалка или подводница пред ресторанта… Изсипахме се на жълтите павета пред Радисън (тогава хотел София), дори не помня да сме се снимали (аз поне снимки оттам нямам), качихме се горе в Панорамата и взривихме нощта от як купон! То и снимките ни са малко, че още нямаше мобилни телефони и щракахме на лента. Годината все пак беше 1998. А то и кой ти има време да снима, като е зает да се забавлява. Май и никой не забременя след бала (поне аз не знам 😀 )
Представям си как някой настоящ абитуриент ще възкликне: „егати тъпия бал е било!“ 😀 Възможно е. Аз го помня с много готина емоция. Не казвам че сме били по-умни, по-стойностни или изобщо нещо повече от сегашните завършващи. Ама като че ли по-можехме да си направим густото без да ни пука за дрехи, прически, кой ни е по-красивият профил и т.н… Просто се кефехме на живота.
Все още…
Но разбира се може и да греша. Все пак съм винтидж кака от миналия век. 😀
*гласът в дъното на залата е персонаж, който нерядко мърмори, докато аз пиша. леко досадна, но напълно безобидна особа. като го опознае човек, дори е симпатичен)
