Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.“
Аз никога не съм имала собствена такава. Всъщност никога не съм имала собствено пространство от какъвто и да било вид и мащаб. Дори мое си ъгълче не съм…
Пари също нямам.
Това е и Шекспировата Драма на моя живот. Поне така кънти вътре в мен…
…на празно…
…напразно…
Мои дом/пространство ми е фикс идея, която, уви не съм добутала доникъде…
Наскоро си взех всички 4 броя на списание „Текстил„. Не, не е за шев и кройка. Литературно такова е. Някак видях знак в него за метафоричното ми преминаване от работата ми с текстила към заниманията ми с текста. Преминаване със стил.
Чудно име за литературно списание, btw!
Защото ми се пише!
…надълбоко…отвътре…така..да бръкна в материята на думите, да ги опипам, помачкам тези с по-острите ръбове, моделирам..и да започна да ваям текст. със стил…
Не, нямам илюзии, че мога да пиша. Но не го намирам за основателна причина и да не го правя. За себе си. Егоистично така.
Обаче…нямам пространство. Лично. Да си потъна в него, да се отнеса, да зяпам през прозореца му и да витая в облаците му…да лежа на пода му и да не виждам тавана, а моите си светове…
„Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.“ – казва Вирджиния Улф.
Не съм чела Вирджиния Улф. Може би защото нямам собствени стая и пари…?
Много неща не съм чела, всъщност. Но още повече не съм и написала.
И се чудя при така създадените обстоятелства на липсващи пари, отсъстваща стая, твърде малко прочетено, само с един пре-беден килер с думи…
…имам ли изобщо правото да пиша…?
…и вместо конец, да прокарвам букви, думи, изречения, истории през структурата на пространството…?
…да премина от текстил към текст със стил…?
п.с. да, наясно съм, че всичко това (може да) са просто оправдания…