Преди много лета и зими бях стартирала един проект „Истории от Искърското дефиле“. Всичко тръгна от един разговор в офиса, в който се спомена гара Бов и аз много компетентно обясних, че там обожават да ядат боб и затова името напомня звукът, излизащ от телата след като сме омели няколко паници с музикално-ароматното вариво! Да, детска му работа, знам, но какво от това? Така се пръкна идеята да си измислям къси истории за всяка една гара, на която каца влака, пуфтейки през дефилето.

Докарах го до някъде, но така и не го завърших напълно. От няколко дни обаче из главата ми жужи упорито като муха, един от тези разкази. Наложи се да ровя до 8 април 2012 г, когато се оказа че съм го писала, но го открих и поставям тук за прочит и собствено забавление:

из „Истории от Искърското дефиле“
Гара Оплетня

Има места, които са си с точно определено предназначение и никой не може да го отрече или промени. Полето ражда тикви, балкана – герои, казармата – мъже (или нежните им половинки), моловете – кифли и така си е било от край време. Точка. Природата си знае работата.

Оплетня също е едно такова място. Тя оплита и разплита съдбите человешки. И това трябва все някъде да се случва. А там влажността е най-подходяща за подобни активности по всички известни нам стандарти, включително и „Стара планина”.

Официалната история твърди, че името Оплетня идва от легендата, че по време на турското робство, оплели косите на местна девойка около най-голямото дърво в селото. Да бе, да! Девойка в годините на иго звучи достоверно, колкото точност в грамажа на Женския пазар, ама ааайде…

Аз винаги съм подозрителна към официалните истории и смятам, че всъщност се е случило следното:

В наше село живеела кръшната Руслана. Много оправна и сръчна, с изобилни естествени дарования, към които рядко се намирала равнодушна душа. Но тя била отдала (с едно на ум) сърце и телО на най-личния ерген на мегдана – Левент. Хорските езици нон стоп одумвали фриволното ѝ поведение, но на нея тия не ѝ минавали, защото била твърде умна и не бързала да се обвърже сериозно с нейния Ромео. Все пак не се знаело дали на хоризонта няма да изгрее нещо с по-ярко оперение.
Та живее ли си те в любовна омая до момента, в който китното им селце не било нападнато от поробителя, в лицето на младия и многообещаващ Чимшир ага! В русланината гръд бледа се надигнали пустинна буря и двуоко торнадо. Тежка градушка затискала дъха й всеки път щом зърнела агата, яхнал черния си кон, мятащ горестни погледи към нея (агата, не коня). А кръвта й препускала като торпедо след подводница (те тогава не били много актуални, но Руслана била изпреварила времето си мома).
Докато за поредна вечер лежала и линеела в девствените си чаршафи, решила! Щяла да се въплати в ролята на шпионин. Убедила съселяните си, че единственият начин да се сдобият с информация за плановете на тираните бил да я жертват като робиня в лагера им. Левент пребледнял и избелил очни ябълки към небесата за спасение, но ледената вода от чешмата прекъснала крехката връзка с по-горната инстанция. С черна мъка на сърцето се съгласил. И така нашето момиче, с официалното одобрение на общността, отишло в покоите на своя принц с цел сбъдване на най-съкровените си фантазии.
Не след дълго плъзнали слухове, започнало да се шушука из улички и сокаци…отровните стрели стигнали и до Левент. Така побеснял от ревност, мъка и обида, че Адът замръзнал за един сезон от ужас! Направо му причернявало при мисълта за неверната Руслана – представял си как я разкъсва на парчета, прави я на кървавица и пирува с нея до Великден. Бродел из селото като призрак. Езиците на хората от страх сплели двата си края и се свили на кълбо, джанките изгнили и попът се споминал скоропостижно от липсата на люта ракия за компреси (не че пиел човека, Боже опази! но имал крехко здраве и лесно настивал).
И през един гръмотевичен следобед разсъдъкът на многострадалния момък си стегнал багажа и окончателно се изнесъл. Тогава Левент като насън се понесъл към покоите на Чимшир ага. Вече нищо не му било останало за губене. Преминал през целия лагер, но никой не посмял да го спре. Стигнал до шатрата и отметнал чергилото на входа. Гледката разкрила се пред погледа му не е за описване, че ще бъда обвинена в подкопаване на ценностната система и потъпкване на морала. Да речем, че благоверната му Руслана и поробителят й изучавали с всички налични средства анатомичния си пейзаж.
И двамата замръзнали на място. Нашият балкански лъв влязъл невъзмутимо, преместил неверницата настрани, погледнал агата в очите и му казал: „Чимшир ага, искам да ти пристана и да родя дете от теб!” Чимшир онемял, очите му се изпълнили със сълзи, паднал на колене пред Левент и започнал да целува краката му. Руслана, позеленяла от яд, излетяла с писъци оттам и хукнала през селото, скубейки косите си. Видяла големия дъб до чешмата и започнала да го налага с нещото върху раменете си.
Агата и без това бил научил наизуст русланините дадености и копнеел за нови удоволствия и хоризонти. И така Левент и Чимшир заживели дълго и щастливо.”

08.04.2012г.
Амрита Г.