Слизам от горния етаж и се озовавам в следната сценка на долния такъв:
Диванът е в средата на стаята и нагоре с краката, входната врата е отворена широко, второто ѝ – погребално крило* – също, Емо е залегнал и налива бяла течност в процеп между външния и вътрешния праг…
Като цяло „странното“ поведение и ситуации са нещо съвсем обичайно в нашата къща и отношения, та не съм шокирана, а по-скоро заинтригувана и леко развълнувана дали не съм пропуснала веселбата. Информирам се немедленно за ситуацията:

„Аморе, какво правиш?“
Емо: „Дебна една скрипя!“, и ми показва големината ѝ, равняваща се приблизително на окоро 10-15 см. „Тийлк си играеше с нея, но докато се усетя какво е, тя се шмугна в тоя процеп тук.“
аз: „А какво наливаш в него?“
той: „Разтвора против листни въшки – това ми беше под ръка!“ (който е коктейл от прясно мляко и йод)
аз: „Аа, черпиш я.

Одисеята продължи с наливане на солидно количество вода с идеята да изпълзи/изплува, дълго дебнене и финално запълване и замазване на дупката с кал. Тя така и не се показа. (За незапознатите: скрипята е вид стоножка, която хапе. При това доста неприятно. Никой от нас не е атакуван от такъв звяр и искрено се надявам тази тенденция да се запази през идните години.)

Докато Емо се опитваше да я излови, преди тя да излови нас, аз отидох да пълня туби с вода на външната чешма. Наливам си аз и съм се размислила (както би казала reels героинята на Лили Гелева – ЗдравейтИ!). Ден преди това имахме приятели на гости и всички 4 човека гордо се сдобихме с общо 5 кърлежа. Които, между другото, отстранихме изключително професионално. На повечето ни беше за сефте: и сдобиването и отстраняването. Два месеца преди това Тийлк се накичи с два такива екземпляра. И той за първи път. Оглеждам се около мен: пълно с дувари, камъни, треволяк, дупки, процепи, храсти… все места, където могат да се крият и дебнат всевъзможни твари. Викам си, Амрита, дали не се надцени малко с желанието си да живееш на село? Както вече установи яденето на домати не е баш като саденето им… Та, не се ли изхвърли мъъъъничко? Мм?

Налях аз няколко тона вода за градината и седнах да бродирам на двора. По едно време нещо привлече погледа ми и се оказа, че е левитираща във въздуха малка, рошава гъсеница. Летеше си из ефира, правеше си упражнения за коремните мускули (оказа се, че е увиснала на паяжина, а не левитира), вятърът я носеше насам-натам, нагоре-надолу (Снежи, ако четеш това, веднага се сетих за Арасели 😀 ) Един по-рязък пирует я приземи върху каменния дувар, върху който спеше Тийлк. Тя постоя секунда-две, отърси се от танца и пое по стената нагоре, където налетя на котан, пипна му коженото пАлто, той се размърда и без да подозира я изтръска долу на земята. Пътешествието ѝ започно отначало, но този път реши да прекоси площадката пред къщата. Изпълзя я цялата, стигна до дувара на оградата и подхвана неговото покоряване. Изкачи го, полази по една от саксиите и някъде там я изгубих от поглед. Установих, че съм я наблюдавала поне 15 минути. Нещо, което не бих могла да направя, ако не бяхме тук.
Също така сутрин нямаше да виждам как катерица прелита над главите ни, скача от покрива и се мята на елата, нямаше да срещаме фазани по пътя си, нито яребици в гората, нямаше и градина да имаме, нито Тийлк щеше да разбере какъв е животът отвъд входната врата и рамката на прозореца, да броди из съседните дворове, да среща други котки, кучета и каквото там пресича пътя му, нямаше и да излиза с нас на разходка из селото и да ме кара да искам да ревна от радост.. Е, вярно че нямаше и да си закачи и изтръгне един от ноктите на крака, нито да живеем в къща пълна с диплоподи, мухи, папатаци, листи въшки, дървеници, изобилие от бръмбари и изобщо купища знайни и незнайни бабалюги (това значи насекоми)… Нямаше и да водим разговори от този тип:
Емо, седящ на масата пред къщата: „Аморе, остави вратата отворена да си наблюдавам свещта.“
аз: „Ама тя беше затворена преди да се появя?“
той: „Да, затворих я, защото ходих по двора да търся калинки!“
аз: „Калинки?“
той: „Да, за да донеса поне една, да яде листните въшки, че ако ми изклюпат краставиците (става дума за разсада), ще има ТЕРОР!“

А тези кадрите са сбирщайн от пресния ни живот на село. При една от разходките ни из полето видяхме танцуващ елен, както и лисица, тренираща за спринт състезание. На тях снимки нямам, че са доста пъргави. За разлика от залезите, които се стичат по-бавно и театрално към хоризонта. Всичко е #nofilter, без обработка, със спорно качество и още по-спорна фотографска стойност… Но нека го минем по параграф „обичам всичко да ми е натуралничко“, а не по линия „най-вече не умея да обработвам и правя читави снимки, но повече ме мързи и не ми се занимава“ БлагодарЯ!

[прескачам неизвестно количество кадри от филмовата лента на живота, за да….]

… се върна на зададеният от мен към мен въпрос край чешмата 3 абзаца по-горе. Дали не се надценихме, решавайки да напуснем столицата и да заживеем на майната си на село? Еми може и да сме. Но предвид, че аз има-няма 35-36 години живях под знаменателя все да се подценявам, що пък следващите 35-36 да не ги мина под този с надценяването? За балансче примерно… И изобщо, времето и ние в него ще покажем кой колко надалеч се е метнал и къде се е приземил. Засега това ни ново статукво си го предпочитаме. Пък когато спре да ни бута кеф, просто ще изхвърлим в някоя друга посока…


*много често входните врати на старите къщи имат по две крила: основно, голямо и допълнително, по-малко. на второто му викам „погребално“, защото една от ситуациите, когато се отваря, е баш тоя повод – драматичното и безпроблемнно преминаване на ковчега 🙂