Слиза от горния етаж и се озовава в следната сценка на долния такъв:
Диванът е в средата на стаята и нагоре с краката, входната врата е отворена широко, второто ѝ – погребално крило* – също, той е залегнал и налива бяла течност в процеп между външния и вътрешния праг…
Като цяло „странното“ поведение и ситуации са нещо съвсем обичайно в тяхната къща и отношения, та не е шокирана, а по-скоро заинтригувана и леко развълнувана дали не е пропуснала веселбата. Информира се немедленно за ситуацията:

„Аморе, какво правиш?“
той: „Дебна една скрипя!“, и ѝ показва големината ѝ, равняваща се приблизително на окоро 10-15 см. „Тийлк си играеше с нея, но докато се усетя какво е, тя се шмугна в тоя процеп тук.“
тя: „А какво наливаш в него?“
той: „Разтвора против листни въшки – това ми беше под ръка!“ (който е коктейл от прясно мляко и йод)
тя: „Аа, черпиш я.„

Одисеята продължи с наливане на солидно количество вода с идеята да изпълзи/изплува, дълго дебнене и финално запълване и замазване на дупката с кал. Тя така и не се показва. (За незапознатите: скрипята е вид стоножка, която хапе. При това доста неприятно. Никой от тях не е атакуван от такъв звяр и искрено се надяват тази тенденция да се запази през идните години.)

Докато той се опитва да я излови, преди да бъдат изловени от нея, тя отива да пълня туби с вода на външната чешма. Налива и се е размислила. Ден преди това имаха приятели на гости и всички 4 човека гордо се сдобиха с общо 5 кърлежа. Които, между другото, отстраниха изключително професионално. На повечето им беше за сефте: и сдобиването и отстраняването. Два месеца преди това Тийлк се накичи с два такива екземпляра. И той за първи път. Оглежда се наоколо си: пълно с дувари, камъни, треволяк, дупки, процепи, храсти… все места, където могат да се крият и дебнат всевъзможни твари. Вика си, Амрита, дали не се надцени малко с желанието си да живееш на село? Както вече установи яденето на домати не е баш като саденето им… Та, не се ли изхвърли мъъъъничко? Мм?…

Налива тя няколко тона вода за градината и сяда да бродирам на двора. По едно време нещо привлича погледа ѝ и се оказа, че е левитираща във въздуха малка, рошава гъсеница. Лети си из ефира, прави си упражнения за коремните мускули (оказа се, че е увиснала на паяжина, а не левитира), вятърът я носи насам-натам, нагоре-надолу (Снежи, ако четеш това, веднага се сетих за Арасели 😀 ) Един по-рязък пирует я приземява върху каменния дувар, върху който спи Тийлк. Тя постоява секунда-две, отърсва се от танца и поема по стената нагоре, където налита на котан, пипва му коженото пАлто, той се размърда и без да подозира я изтръска долу на земята. Пътешествието ѝ започно отначало, но този път решава да прекоси площадката пред къщата. Изпълзява я цялата, стига до дувара на оградата и подхваща неговото покоряване. Изкачва го, полазва по една от саксиите и някъде там я губи от поглед. Установява, че я е наблюдавала поне 15 минути. Нещо, което не би могла да направи, ако не бяха тук.
Също така сутрин нямаше да вижди как катерица прелита над главите им, скача от покрива и се мята на елата, нямаше да срещнат фазани по пътя си, нито яребици в гората, нямаше и градина да имат, нито Тийлк щеше да разбере какъв е животът отвъд входната врата и рамката на прозореца, да броди из съседните дворове, да среща други котки, кучета и каквото там пресича пътя му, нямаше и да излиза с тях на разходка из селото и да я кара да искам да ревне от радост.. Е, вярно че нямаше и да си закачи и изтръгне един от ноктите на крака, нито да живеят в къща пълна с диплоподи, мухи, папатаци, листи въшки, дървеници, изобилие от бръмбари и изобщо купища знайни и незнайни бабалюги (това значи насекоми)… Нямаше и да водят разговори от типа:
Той, седящ на масата пред къщата: „Аморе, остави вратата отворена да си наблюдавам свещта.“
тя: „Ама тя беше затворена преди да се появя?“
той: „Да, затворих я, защото ходих по двора да търся калинки!“
тя: „Калинки?“
той: „Да, за да донеса поне една, да яде листните въшки, че ако ми изклюпат краставиците (става дума за разсада), ще има ТЕРОР!“

А тези кадрите са сбирщайн от пресния им живот на село. При една от разходките им из полето видяха танцуващ елен, както и лисица, тренираща за спринт състезание. На тях снимки нямат, че са доста пъргави. За разлика от залезите, които се стичат по-бавно и театрално към хоризонта. Всичко е #nofilter, без обработка, със спорно качество и още по-спорна фотографска стойност… Но те го минават по параграф „обичам всичко да ми е натуралничко“, а не по линия „най-вече не умея да обработвам и правя читави снимки, но повече ме мързи и не ми се занимава“ БлагодарЯ!

[прескачаме неизвестно количество кадри от филмовата лента на живота, за да….]

… се върнем на зададеният от нея към нея въпрос край чешмата 3 абзаца по-горе. Дали не са се надценили, решавайки да напуснат столицата и да заживеят на майната си на село? Еми може и да са. Но предвид, че аз има-няма 35-36 години живя под знаменателя все да се подценява, що пък следващите 35-36 да не ги мине под този с надценяването? За балансче примерно… И изобщо, времето и те в него ще покаже кой колко надалеч се е метнал и къде се е приземил. Засега това е ново статукво и си го предпочитат. Пък когато спре да им бута кеф, просто ще се изхвърлят в някоя друга посока…

*много често входните врати на старите къщи имат по две крила: основно, голямо и допълнително, по-малко. на второто му вика „погребално“, защото една от ситуациите, когато се отваря, е баш тоя повод – драматичното и безпроблемнно преминаване на ковчега 🙂