Шест и рано сутринта е. Слънцето лениво се търкаля нагоре към трона си. Не си дава много зор, защото така или иначе, всичко се върти около него. Селото още дреме, спокойно и кротко е, птиците шумолят из листата, насекомите тихо си настройват музикалните инструменти, Тийлк и Флоки се мечат за раздвижване на кръвния поток, той наднича под листата на краставиците, оглежда доматите, а тя съм се изтегнала на един шезлонг, пие чай, чете поезия и пише разни неща.
Всичко е пасторалност и лежерство с интелектуална щипка. Единствено мухите нарушават тази идилия, правейки това, в което са най-добри: да бъдат досадни. Особената всеотдайност на една от тях изважда гласа ѝ от тишината, в която кротко си мързелува и с лека досада произнася:
„Добре де, от всички места на света, защо нон стоп кацаш върху мен?“
Той вдига глава и с присъщия му безпристрастен и академичен тон, отвръща:
„Еми Аморе, това са мухи лайнарки.“
…
из „Изкуството да живееш с другия и да запазиш разсъдъка си“ от Амрита Георгиева