Този разговор беше иницииран и поведен от Мария – чудесната личност, стояща зад един от любимите ми блогове LaMartinia.
Да кажа, че когато ми писа с предложението да направи „интервю“ с мен за блога ѝ, се развълнувах много… е все едно не съм казала нищо. Признавам, искало ми се е да се озова на „страниците“ на LaMartinia. Но и друго си признавам – никога не съм вярвала, че ще случи.
Защото… ами коя съм аз? Кой ме знае и познава? Не съм известна, не съм инфлуенЦър, нямам никакви постижения (освен, че се научих да отварям буркан с нож и да правя челна стойка, ама едва ли ще ми издигнат паметник заради това..), не преследвам разни каузи, не се боря за защитата на нищо (освен собствената ми психика и то с относителна успеваемост..), нямам амбициите да разбирам от ядрена физика и конструиране на подводници до отглеждане на калифорнийски червей и правилно сгъване на дрехи (демек – от всичко), не пиша прочувствени сентенции и не пропагандирам гръмко и назидателно от трибуната на социалните мрежи… абе накратко – не притежавам нужните качества да заинтригувам когото и да било (то понякога и собственото си внимание трудно привличам…)
Обаче! Ето че се случи! Може би точно, защото ми изглеждаше напълно невъзможно. Всъщност, съм забелязала, че „невъзможните“ често се превръщат във възможни.. Предполагам, защото никой не ги взима на сериозно, не им обръща внимание, не им се меси и те могат да си се подготвят, разгърнат и разцъфтят на спокойствие…
Или се случи точно защото съм съвсем обикновена в своята странност… Реално – няма никакво значение. Случи се, защото е било част от моя Път, както и този на Мария и всички, които ще прочетат този разговор.
Текстът е писан за блога на Мария и публикуван ето тук. Горещо препоръчвам да посетите това място: Мария е създала и събрала в едно пространство много (с)мисъл, интересни теми и хора, чудесни хумор и самоирония, полезни идеи и е истинско удоволствие за сетивата и душата да четеш и разглеждаш публикациите ѝ. Аз самата го правя от около 8 години и всеки път си е заслужавало.
И така, ето и самият текст. Въпросите зададе Мария, отговорите сътворих аз. Приятно четене!
п.с. предупреждавам – мноооого е дълго. 🙂
Cover photo: Снежана Онова
Какво според теб се случва през последния месец? Криза, световна трансформация, нов ред, пандемия?
Ами те китайците са го казали, пък и го показаха – заживяхме в интересни времена. Икономическият и политически аспект на събитията не бих коментирала, защото не съм специалист в тези области. Има достатъчно такива, които го правят, но някак остават нечути и недоразбрани и множество набедени „корифеи“, които са в апогея на славата си в момента.
За мен по-интересен е психологическият, чисто човешкият аспект, символичната/метафорична страна на случващото се (защото, все пак всички знаем, че совите не са това, което са. Смятам, че ситуацията ще се превърне в маркер на времето, както Първата и Втората световни войни. Повратна точка с всичките последствия от това. Смятам, че човечеството достигна момент на кипене, в който нещо просто трябваше да се случи. Разглеждам кризата от позицията на междуличностните отношения и липсата на връзка между хората, с природата/планетата и с нас самите. Трансформацията за мен е от подмяната и доброволното отказване от Живота за сметка на ежедневието – две напълно различни за мен неща.
Новият ред е свързан с уеднаквяване, асимилиране и цифри. Много цифри, статистики.. Виждаш какво става – отвсякъде се бълва бездушна статистика. Ежедневието е сведено до количествено измерване, числови стойности… Повечето хора се будят с аларма (забележи, че алармата е символ на опасност/проблем) в определен час. Отиват в друг такъв на работа и стоят там до трети такъв. Накрая на месеца, усилият им биват оценявани в заплата, която отново е цифри. Гледаме колко лайка сме събрали, колко хора ни следват, колко коктейла сме изпили, колко пъти ни се е обадил любимият, колко шестици има в бележника, колко лицеви опори сме направили, до колко държави сме пътували, колко дни отпуска ни остават, колко чифта обувки притежаваме, колко деца имаме… списъкът е безкраен.. Всичко е сведено до количество – още и още цифри.
Именно количественото измерване е истинският вирус.
Неспирното сравняване и измерване… Светът трескаво брои от сутрин до сутрин: калории, дни от карантината..ВСИЧКО. А качеството се превърна в отживелица, ненужно усилие… беше избутано, стъпкано, забравено. Консуматорът не се интересува „какво“/“как“/“защо“, той се вълнува от „Колко“… Короната просто беше спусъкът, който хората натиснахме сами, в опит да си дадем сигнал, че нещата отиват на зле. Нашият коронен номер. И той отприщи пандемията… И тя не се казва Covid-19. Пандемията носи простичкото име Страх…
Какво ни носи това постоянно съревнование и съпоставяне? За кого всъщност го правим, какво толкова броим? Каква роля по темата имат социалните мрежи?
Ще започна отзад-напред.
Ражда се дете. Първото, което се прави е да бъде измерено: тегло, дължина и вписано под номер. Още с първото проплакване животът му започва да бъде остойностяван. После продължаваме с колко зъба има и кога са му пораснали, кога е проходило, кога е проговорило.. Започва едно мерена на…(нека кажем „постижения“): „Моето започна да казва непротивоконституциоснователствувайте още на 3 месеца, 7 дни и 19 минути! А твоето? Ама как така още не може да рецитира „Война и мир“???“.. Като майка със сигурност си го изпитвала на собствен гръб. Все едно, ако не отговаря на „стандартите“ за наличен брой зъби/думи и т.н. за дадената възраст, няма право да си играе на детската площадка.
После, същото това измерено и претеглено дете с еди колко си зъба и прочее, тръгва на училище. Където „стойността“ му се определя от оценките в бележника. Никой не го е грижа какво му е интересно, какво го вълнува или отегчава, къде има нужда от помощ, и къде да бъде оставено да се развихри само́, защо с едни неща се справя, а с други не. Важни са оценките. Родители и учители масово набиват в главите как, ако нямаш високи оценки, от теб нищо няма да стане. Няма да имаш стойност. Никой няма да те иска. Това да паснеш на зададения шаблон е по-важно и определящо, от качествата, които притежаваш и/или би могъл да развиеш. (Все пак историята познава достатъчно случаи на „слаби“ ученици, но гениални хора. Като Айнщайн например.) Нишката продължава с университет, работа, заплата.. (Хаха…сега се сещам, как на абитуриентските балове всички крещят 1-2-3…в пълно умопомрачение. Есенцията на 12 годишното им обучение…)
Дотук всичко върви „по план“. Обаче в картинката липсва един много ключов елемент. Въображението. Най-съвършеният инструмент за изследване и опознаване на света и самия себе си. Най-великото средство за развиване и развихряне на Качества, с които да се заявим и изявим.
Въображението създава Реалности. Въображение е да (си) зададеш въпрос. Въоборажение е да (си) отговориш на въпрос.
Въображение е да подходиш критично, ако нещо не ти пасва съвсем; да провериш сам; да изследваш; да падаш и да се научиш как да ставаш; да си буден и любопитен; да направиш крачка напред, въпреки, че те е страх… Въображение е да приемаш различна от твоята позиция. Въображение да може да обясниш своята – обосновано и адекватно, без да я налагаш. Децата боравят с него с лекота… За тях е… еми детска игра.
Но с всяко следващо измерване, претегляне и остойностяване, то губи от силата си, бива избутано назад, избледнява, потъва толкова надълбоко, че в един момент изобщо не можем да си спомним за него и ако го видим, не бихме го разпознали. И дори бихме го дефинирали като „отклонение от нормата“.
И тук щафетата се поема свирепо от непрекъснанта нужда да се сравняваме, за да видим дали сме като другите. Защото идея нямаме как да бъдем (като) себе си. Трябва да имаме пропорциите, да караме колата, да взимаме заплатата, да притежаваме телефона/дрехите/дома… като на еди кой си. За да се сдобием със „стойност“. Защото нашето истинско Аз е било смачкано под непосилната тежест на „стига летя из облаците“, „от теб нищо няма да стане“, „ако изкараш шестица, ще ти купя..“, „ако донесеш още една двойка ще те спукам от бой“, „яж, че на нищо не приличаш/всеки ще те бие/никой няма да те хареса“, „ти не си нормален“, „никой не прави така“…
Сега се сещам и за още нещо „забавно“. Двете с теб сме на една възраст и сме запознати с максимата „Учи, мама, за да не работиш.“ Аз си я интерпретирам по следния начин: пълни си главата с безполезна фактология, рецитирай заучени дати и т.н., защото иначе може да ти се „наложи“ да проявиш Въображение и да поработиш за сътворяването на собствения си Живот. А този, който е наясно със себе си, какво може и иска, къде е силен и не се страхува от собствената си сянка, той има и мнение, често доста различно от общоналоженото такова. А тези хора не са много… приятни…
И така, когато си празен и не си в състояние да работиш със собственото си Въображение/Искра, се налага да ползваш чужди такива. И тук социалните мрежи се оказват много богата на хумус почва. Защото, за да си „успешен“ в тях, трябва да пасваш на наложените шаблони за „актуално“, „правилно“ и „стойностно“ в дадения момент. Трябва да си като „другите“. Ама че това те превръща от Индивидуалност в един от многото… Абе кой го интересува, глей колко лайка имам!! Ти имаш ли толкава?… Което е доста тъжно, защото могат да бъдат и едно много полезно пространство. Място, в което човек да се себеизяви, сподели и обмени знания, опит и умения, да научи нови неща, да почерпи вдъхновение, да се ориентира къде се намира в собственото си израстване, да отсее, това, което не е точно неговото, да разшири мирогледа си…
Социалните мрежи, както и всичко в живота, са неутрални. Наша е отговорността от избора как да ги използваме и прежививяваме. По принцип няма лошо човек да се сравнява и съревновава. Стига да го прави градивно и с цел собственото си израстване като индивид. Лошото, че това е все по-рядко. Масовият мотив е, че реално никой от нас няма идея „колко струва“ на база качествата си. Защото не знаем какви са те. Защото не се познаваме. Защото сме били заети да трупаме шестици, а не познание. Сравняваме се, съревноваваме се, броим, защото се чувстваме празни, лишени от смисъл и съдържание. И искаме да си докажем, че не е така. Че струваме нещо. Че сме полезни. Че имаме право да се разхождаме под слънцето. Но колкото повече измерваме, толкова повече олекваме…
Социалните мрежи биха могли да са едно супер полезно място, в което човек да се себеизяви, сподели знания, опит и умения, да научи нови неща, да се вдъхнови, да се ориентира къде се намира в собственото си израстване, да отсее, това, което не е точно неговото… Уви, ние сме избрали те да са едно място пълно с истерични хора, които крещят, за да наложат гледната си точка, следят другите, за да им извадят кирливите ризи и кусурите на бял свят, място на клиширани и еднообразно подредени снимки, пози, животи.. Тъжно е. Но отново опира до това какво всеки от нас избира за себе си.
Какво мислиш за реакциите и поведението в социалните мрежи след началото на кризата? Как се трансформирахме внезапно и какво лъсна в тази „промяна“?
Аз не смятам, че сме се трансформирали. Този процес е много дълъг, много бавен, много труден, много болезнен и свързан с уединение, потъване навътре в нас, мълчание, притихване, пускане на илюзии, пълно излизане от зоната на комфорт… И то по напълно осъзнат и търсен начин. А не натрапено, както е в момента. Ти такава тенденция да си забелязала?
Ситуацията е сложна за всички ни – по един или друг начин. Но отново масовата, стадна реакция е силно реактивна.
Всичко отново бе изнесено и показано в социалното пространство, за да бъде легитимирано и то се превърна в превъзбуден кокошарник.
Колко тона олио и куркума сме си купил,и колко шпагата сме направили, колко тутманика сме извъртяли, колко стотин мемета сме пуснали за единица време (честно, започнах да трия и блокирам профили само заради тия мемета), колко пъти сме се оплакали от положението, колко дни са минали от него, колко видеокола сме провели, колко лайва сми изгледали, гивъуеи, анкети… Кому е нужно всичко това в такива колосални размери? На мен не ми е. На теб? Но така явно се отстояват и затвърждават позиции, да не би да те забравят. „Сакън, недей!“, както казваше баба ми… Нямам нищо против която и да е от тези активности. Но не и когато се натрапват отвякъде. Защото качеството леко… олеква. Ама какво разбирам аз – не съм провела нито един лайв в живота си!
Отровата винаги е била в дозата.
Реално нищо не се промени особено. Смениха се само хаштаговете. Моделът поведение си се запази същия. Хората, които творят заради удоволствието от процеса, тези, които имат изградена връзка със себе си, семейство/деца/партньор, тези, които са споделяли опита си от лично извървяния си път, всички те продължиха да правят тези неща и да ги надграждат. Без излишен шум, без помпозност, без претенции. Семпло, топло, с човещина. Да, на тях също им е трудно, те също се изчерпват в даден момент, също се уморяват, също са притеснени за бъдещето – близко и далечно, също се отчайват… и това е нормално. Но не го превръщат в безсолен водевил, в Шекспирова драма, не го крещят от сутрин до вечер в ефир. Защото са заети с нещо по-важно – да продължат да живеят, адаптират и градят живота си. И не, не искат медали за това или да бъдат канонизирани като великомъченици.
Може да звуча като страшен хейтър или черногледец, но всъщност намирам създалата се ситуация за изключително полезна и даваща много възможности за развитие. С голям кеф наблюдавам как доста хора са нула време успяха да се отърсят от шока, да надмогнат непрестанните опити да ни държат в перманентен страх и започнаха да търсят начини за промяна: на нагласите им, на работата/бизнеса, приоритетите.
Имаме чудесна възможност не само да разчистим домовете си, но и да разчистим пространството в по-широк смисъл.
Да се разделим с хора/навици/концепции/нагласи, които вече не работят за нас. Да се запознаем с хората до себе си и т.н. Да си простим и да се помирим с нас самите. И да, много хора ще го направят. Но така или иначе те винаги са го правили. Сега имат може би малко повече време. Тъжната истина е, че те са малцинството.
Маските паднаха щом ни се наложи да носим реални такива. Но когато натрапените бъдат свалени, метафоричните ще заемат полагащото им се място отново. А масата ще си остане като мазно петно на повърхността, ще се люшка на вълните на тренда и когато всичко премине (защото нищо не е до безкрай), ще навакса за норматив „пропуснатото“ и ще направи и невъзможното, за да съгради отново познатата си „зона на комфорт“. И ще иска много силно да ѝ аплодираме. Да не забравяме колко лесно забравяме и че историята е доказала, че… историята винаги се повтаря.
Забележи: обеществото пропагандира да бъдем себе си и „заклеймява“ фалша. Но всички ползваме филтри/фотошоп/грим (тук говоря за прекаляването с тези неща, а то е често срещано). Това са си маски, скриващи истинското ни лице (буквално и метафорично). Изведнъж ни задължават да носим реални такива. Тези, дето всички ги виждат и не можеш да наречеш по друг начин, освен – маски. Уведомени сме, че не ни предпазват от нищо, но подължаваме да сме длъжни да ходим с тях. Внезапно започват да се пръкват всякакви дизайнери, стилисти и какви ли още не, които виждат страхотна пазарна ниша (защото всичко на този свят все пак минава под рефрена „нищо лично, просто бизнес“) и ги превръщат в моден, лъскав аксесоар. И тук вече те придобиват съвсем легален статут, носим ги с гордост и отново сме актуални! И отново сме се скрили!
Наблюдаваш ли едно своеобразно раздвоение на личността – онлайн сме много ангажирани, толерантни, активни, а пък реално не е съвсем така. Трябва ли да има съответствие всъщност или е хубаво да сме в някакви роли, за да не скучаем.
Когато преди години се запознахме с парньора ми, един ден, докато дрънках някакви неща и се хилех шумно, той се подсмихна и каза следното: „Много ми е интересно какво наистина се крие зад този смях?“ Нервно се изсмях и обявих, че е точно това, което вижда. Мхм… Той отново се подсмихна и не каза нищо. Но в този момент се образува една микроскопична пукнатина в маската ми, която носех откакто се помня и бях приела за моя същност. Чрез която бивах разпознавана от околните. И тази малка дупчица предизвика истинска лавина от събития, които пометоха безмилостно преструването, фалша и позьорщината – „вярната“ свита на така наречения „мой“ живот…
Но да се върна на въпроса ти. Какво раздвоение, то си е направо разслоение на личността! Онлайн винаги е много по-лесно да бъдем „…“ (всеки да попълни за себе се). Защото не участваме от първо лице. Нещата не се случват на четири очи. Там се представяме чрез избраните от нас аватари. Чрез режисирани снимки, постове, истории… Всичко може да бъде преправено, нагласено, лустросано и да ни представя в най-блестяща светлина. Там изразяваме емоциите си чрез рисувани човечета, палци и за тяхната поява е нужен един клик. Нищо повече. Предаване или концерт на живо са мааалко по-различни от такива на запис и плейбек, нали?
Дори и това, което правим с теб сега, би звучало по друг начин, ако седяхме една срещу друга. От една страна, защото времето за реакция е много по-малко. Сега и двете имаме възможността да обмислим въпросите и отговорите си, но на живо всичко се случва много динамично. От друга – ако си говорехме tête à tête, щеше да се появят толкова много странични пътечки, приточета и идеи, които да обогатят неимоверно разговора. Които, ако трябва да бъдат описани тук, интернета няма да ни стигне!
На живо може да проследиш езика на тялото, да гледаш в очите, да усетиш кога някой шикалкави и кога е искрен, да му усетиш енергията, вибрацията, звученето и трептенето на гласа, да видиш зараждането и разгръщането или подтискането на емоциите му… Онлайн всичко това бива заменено от стилизирани и опростени емотикони, гифчета, стикери, които имат за цел да разиграят собствените ни мисли, чувства, но това ограбва от палитра на изживяването. Да не говорим, че те са доста ограничен брой, а диапазонът на човешките емоции няма граници. Което по още един начин окастря нашите вълнения и преживявания. Защото трябва да ги напаснем към наличния брой и вид човечета. Онлайн е лесно да сложим сърчице или палец под някой зов за помощ и да продължим да скролваме гордо. Но това помага ли наистина на изпадналия в беда/нужда?
Другият важен момент при онлайн образите ни е, че там оставяме видими, материални следи (публикации, снимки, коментари..). Следи, които можем да покажем, да използваме за доказателство, да сравним. И с тяхното натрупване сглобяваме търсеният от нас образ. „Превръщат“ ни в това, което искаме да сме.. или по-скоро в това, което искаме хората да си мислят, че сме. Там можем да сме активни по 24 часа (и се сещам за поне 3-ма човека, които имам чувстото че никога не спят и висят нон стоп в социалните мрежи!) Но такива няма как да бъдем в живия живот (освен тези тримата..). Защото в него нещата се случват бавно, отнемат време, изискват усилие.
В живия живот казаната дума е хвърлен камък, предприетото действие или бездействие, има последствия, в живия живот вариантите за редактиране или „изтриване“ са в най-добрия случай нищожно малки и изискват доста сериозен напън.
В онлайн пространството, когато един образ спре да ни върши работа, просто изтриваме профила и създаваме нов. В живия живот това е невъзможно. В него трябва да трансформиране – онзи така дълъг и не много красив за външния наблюдател процес. Абе все сложни работи. И пак се стига до масово онлайн предозиране.
Забелязала съм, че колкото по-„активни“, „ангажирани“, „толерантни“ и „бляскави“ са някои хора онлайн, толкова по-пасивни и безотговорни са спрямо себе си. И много често животът им „зад кадър“ е пълен хаос и душевна нищета. Което е съвсем закономерно, именно заради нуждата да положиш реални усилия, които може и никой да не забележи, докато не доведят да някакво структурно изменение. А това е гадничко усещане… Никой да не види и оцени старанието ти, да ни удари един лайк и едно сърце.. Както се пееше в една песен „..България не ме обича, а аз съм ебати пича..“
Ясно е, че всички ползваме социалните мрежи и това е ОК. Ясно е, че на всички ни се иска да сме харесвани. В този ред на мисли, мога да ти споделя как аз смених подхода си. Старая се да ползвам емотикони и т.н. само, когато са провокирани от истинска емоция, родена в сърцето ми. Когато сложа сърчице, значи даденото нещо наистина ме е докоснало, когато сложа плачещо човече, зад екрана има истински сълзи и т.н. Старая се, когато мога да помогна с нещо, когато видя старание и положен труд, когато видя гняв/безсилие, когато нещо много ми хареса, просто да пиша лично на човека… Супер странно е в началото, но определено си струва. Не че е нещо кой знае какво и това не ме превръща в някаква много важна персона, просто ми е една идея по-искрено и честно – спрямо мен и отсрещната страна. Защото на всички ни се иска да сме по-добри версии на себе си. Но това става на първо място като си признаем, че… еми не сме чааак пък толкова благородн светци, каквито се опитваме да се изкараме. И е хубаво, че не сме, защото имаме поле за развитие, приключенстване, експериментиране.. И да, това вече може да ни подобри трайно. Защото ще сме преминали лично през процеса, ще сме усетили и болката, но и сладостта.
Иначе влизането в различни роли си е супер полезна опитност. Най-пряката полза е да се научим да се поставяме в обувките на другите. Да сменяме фокуса и ъгъла на наблюдение. Да натрупваме знание за нас и света. Да изследваме реакциите и поведението си в нетипични за нас условия. Или просто да разтоварваме напрежението и да се забавляваме. Тънкият момент тук е да сме осъзнати през цялото време за процеса, да не губим връзка с центъра си и да знаем, че това е роля. Ако актьор изиграе една роля и не успее да я пусне, да излезе от нея…ами с кариерата му е свършено. Не случайно имаме актьорска игра, актьорско превъплъщение. Ако кажем актьорски живот обаче, смисълът става тотално различен, нали?
Проблемът не е в това, че влизаме в различни роли. Проблемът е, че го правим именно от скука. А скука има, когато няма Въображение.
А въображение няма, когато не знаеш кой си и не искаш и да разбереш. Дали е случайно, че едни от най-разпространениете тагове са beyourself, loveyourself, selflove… Интересно е как сами непрекъснато си подаваме сигнали къде се коренят проблемите ни и как сами не успяваме да разчетем собствения си почерк…
А какво за теб самата значи да се обичаш, да се харесваш? Толкова ли е трудно всъщност и защо на много хора коства години да приемат себе си? Защо стана актуално през последните години?
Наложително е да е актуално. Количественото натрупване води до качествено изменение. Един балон не може да бъде надуван до безкрай. Както казах – ние си даваме сигнали непрекъснато. И смятам, че създалата се ситуация може да бъде пречупена и през тази призма. Даваме си знак, че трябва да забавим темпото, да останем насаме, да оставим за момент всички разсейващи ни неща, да покажем лицата си, да си обърнем внимание… И естествено даваме този сигнал посредством… „пандемия“ от вирус. Колко по-буквално може да бъде? Защото сме „болни“ – като общество, като човешки същества – буквално и преносно. Защото предпочитаме да подтискаме симптомите, вместо да лекуваме причината за появата на болестта/проблема. И си го казваме всеки ден в прав текст дори посредством рекламите (особено тези на лекарства и козметика). Предпочитаме да преяждаме и да вземем „вълшебно“ хапче, което да „облекчи мъките ни“, вместо да помислим каква празнина запълваме с продуктите, които поглъщаме, как да се храним нормално, без да се лишаваме от нищо, но и без да прекаляваме. Ама това отнема време, опити-грешки. А хапчето действа сега и веднага… до следващото хранене.
Актуално е, защото както споменах, сме достигнали критична точка на натрупване. И то в глобален мащаб, в един и същи момент. Това не е неприятнят главобол на Лили от втория етаж, не е локалният проблем на Перник с водата, не е дори това, че сме „скапана“ държава. Проблемът е световен! Цялата планета и ние сме болни. И семпли подсказки и намеци вече не работят. Защото това е Световна Пандемия! И тази е много по-страшна от изфабрикуваната и рекламирана по медиите такава. На карта са заложени собствените животи… същности, Души ако искаш (колкото и библейско патетично да звучи).
Проваляме се като хора, затова е тази паника, страх и истерия… Защото всички съзнателно или не, знаем, че проблемът е вътре в нас. Вирусът сме ние самите.
И никоя ваксина, маска и т.н. няма да ни помогне. Ще ни помогне запретването на ръкави и бръкването в гнойната рана. А тя боли ужасно и не просто мирише, ами смърди.
НО! Нещата са много тежки, но не са непоправими. Защото всяка врата е едновременно и Вход и Изход. И да, може да обърнем всичко на 180°. Все пак всяка монета има винаги две страни. Можем да си останем вкъщи и добре да огледаме този дом. Какво казва той за нас. Как се чувстваме в него. По мярка ли ни е? Докато си мием ръцете, да се погледнем в огледалото. Ама не просто да проверим колко големи са ни станали мустаците (абе хората пинсети нямат ли??), а да се вгледаме в очите си. 1-2-10 минути… доста интересно упражнение е, препоръчвам го. Да започнем да си задаваме неудобни въпроси. Ако има още някой с нас вкъщи – още по-добре. Направо групова терапия може да си сформираме, и да спестим немалко пари, при това. И освен неудобни въпроси е добре да започнем да се опитваме да даваме и искрени отговори. Да поплачем. Да бръкнем възможно най-навътре, за да извадим плявата, баласта, шлаката, но и да открием съкровищата. Защото тях ги има, ама сме ги скрили от себе си и сме изгорили картата, водеща към тях. Но тя не може да бъде премахната от сърцето ни. Да си спомним какви сме били като деца. Кое ни е вълнувало и вдъхновявало. От какво ни е било страх. Кои аспекти от детето в нас сме принесли в жертва на „по-възвишени цели“. Тая работа дето я имаме и този човек до нас – наистина ли са за нас? И да почнем да разчовъркваме, кое от къде е дошло, къде е отишло и т.н.
Не искам да звуча като някой наръчник по самоусъвършенстване от типа „7 лесни стъпки да открием себе си“. В това няма лесни стъпки! Има много и упорит труд. И да, трудно е. Не защото реално е такова, а защото такова сме си го направили. Трудно е заради всички норми и ограничения, които от ранна детска възраст трябва да спазваме, за да паснем и останем в обществото. За да не се превърнем в аутсайдери. Трудно е, защото да си различен е недопустимо. Дори може да е наказуемо. Да си различен е направо предателство срещу социума. И той не прощава. Всеки от нас го е усетил поне веднъж в живота си. И чувството да си отритнат е мноооооого гадно. Цвят на кожата, сексуална/религиозна ориентация – те са само връхчето на върха на айсберга… Родителите учат децата си, че трябва да уважават другите, но те самите се мразят и не се свенят да го покажат. Въвеждат се правила, които важат за останалите, но не и за този, който ги е измислил.. Примерите са милиарди. Това създава дисонанс. Казват се и се вършат взаимно противоречащи си неща и това малко по-малко чупи съзнанието. Оруел и неговата „1984“ звучат все по-стряскащо актуални по всички направления.
Любимо ми е следното: майки, извели децата си да играят навън, за да не седят непрекъснато пред таблети/телевизори, които непрестанно крещят по тях да не тичат, да не се катерят, да не правят не знам какво си, защото ще паднат или ще се изцапат!?! И виж как Иванчо кротко си седи там, а ти не се спираш… и т.н. и т.н. (аз не знам защо не ги държат вързани за радиатора вкъщи и тва е). И децата постепенно започват да спират, да се пазят от падане, цапане.. Гледат да са като Иванчо, защото явно майка им го предпочита пред тях, да си мълчат (защото са малки и не разбират), да внимават кое не дразни родителите им и да се опитват да го повтарят, за да бъдат обичани от тях… И това подтискане/цензура/сравняване…упс!, исках да кажа „възпитание“, произвежда едни чудесни, добре шлифовани кубчета, без собствено мнение, желания, мечти.. Едни изпълнителни послушници, които не задават излишни въпроси, камо ли на себе си… Животът им е превзет от непрекъснатите опити да се движат в коловозите. Защото, а се оставиш малко без контрол, и току виж онзи глас, дето ти крещи от години, а ти заглушаваш с алкохол, хапчета, дискотеки, беззброй връзки, наркотици, мемета.., току виж може да го чуеш. А чуеш ли го веднъж, връщането в коловоза става все по-трудно…
Затова отнема години. Защото всичко е чупено и унищожавано с години. А винаги е по-лесно да разрушиш нещо, отколкото да съградиш… Признавам, поразпалих се доста. Темата ми е много вътрешна, защото преди около 6 години за себе си взех категоричното решение, че аз повече по позната схема не мога и не искам да продължавам! При мен първата стъпка беше да се … изолирам (хахаха). Откъснах се от приятелите и средата си, спрях да излизам, да ходя по барове, купони, издействах си да работя от вкъщи, дори да слушам музика спрях, изтрих си фейсбук профила, в общи линии се поставих под осъзната карантина! Ама напълно буквално го казвам. В този момент се запознах и с партьора ми. Останахме аз и той. Сами. (звучи ли познато..?) И хората около мен полудяха… каквото и да обяснявах, никой не чуваше. Всички питаха „ама болна ли съм?“ И когато казвах, че не, не съм, но имам нужда да остана насаме със себе си… никой не разбираше. Ако бях болна, щяха да се чувстват много по-комфортно, убедена съм. Защото това звучи като смислена причина, оправдаваща подобно „предателско“ поведение. Малцина проявиха разбиране, предложиха рамо или просто ме оставиха на спокойствие. Средата ми моментално скочи срещу мен, защото усети, че някой се опитва да излезе от рамката.. Ама как така?!?! Скандал!
Подарих си потъване в собствения ми Ад! И тук няма ирония. Колко тиня изринах, колко рев изревах, колко болка изкарах, колко рани отворих, колко маски свалих..само аз и приятелят ми знаем. Често губех пътя, смисъла, всичко, но отново ставах и продължавах.
Колко пъти казах, че ще се метна от 7-мия етаж…абе всеки ден „скачах“ по няколко пъти. Но не спрях. И двамата знаехме, че ще е кошмарно, но че ще си струва. Когато си „възпитан“ от хора, които мразят себе си и другия, които не умеят да говорят, да слушат, да чуват и да виждат, които не желаят да се променят за нищо на света…ами и ти ставаш такъв. И тогава слагаш маската на вечното веселие (поне в моя случай).. Като Жокера.. (велик филм, между другото!) А отвътре бавно гниеш и умираш… Натрупваните с години вина, срам, агресия бавно те убиват… Затова са толкова важни първите 7 години! Тогава се формираме като индивиди и целият ни живот се обуславя от семейните обременености, които в масовия случай се предават като „болести“ от поколение на поколение.
При мен процесът на лекуване продължава. Имам още много работа за вършене. Но 6 години по-късно мога с чисто сърце да кажа „Заслужаваше си всичко!“ И с всеки изминал ден, все повече се харесвам. Защото вече се познавам много по-добре и мога да преценя доста бързо кое ми действие е предизвикано от автентичното ми Аз и кое е на база привнесени и натрапени модели. Това води до много по-осъзнати и отговорни действия. Всъщност най-краткият отговор на въпроса какво значи за мен да се обичаш, е този: Да опознаеш тъмната, грозната, скритата си страна, да я прегърнеш и да се влюбиш в нея. Защото нищо не е само черно или бяло. То е едновременно цялата палитра. И това е прекрасно!
Домът, който спомена, е важен център, не като локация и интериор, а като принадлежност и идентичност. Покрай карантината много хора го забелязаха всъщност. Липсвало ли ти е нещо в твоя дом като дете и какъв е домът ти сега, кое ти е важно?
В една песен на „Тангра“ се пее следното: …“у дома да се чувстваш, да се чувстваш бездомен…“ Все едно е писано за мен! Сега, тук бих могла да се впусна в патетично обяснение, как семейната атмосфера, в която съм израснала, може да се сведе до 4 прости думи: агресия, страх, вина и срам. И това ще е самата истина! Нелицеприятна, но истина. Само че не намирам никакъв смисъл от драматизиране и забиване в такава посока. Много хора живеят по тази схема. Но това, че е масово, не означава, че е нормално и е единственият възможен вариант. Не означава, че трябва да си останем в него и да го предадем на следващото поколение, което да поеме щафетата и да продължи семейната традиция нататък и така до безкрай. Не! Това е една чудесна отправна точка, от която да започнем да се променяме, да градим нова, здрава основа (ако искаме, де). Аз бих могла спокойно да се изкарам окаяна жертва на „лошите“ си родители, да се оправдавам с тях до края на дните си, да доразвия и надградя „делото“ им и да опищя орталъка колко е несправедлив и скапан живота и как нямам грам късмет….иии… „абе аз просто съм си такава бе, така съм научена, не ме занимавайте!“.. Напълно валиден избор.
Аз направих друг обаче. Реших да използвам „куция фундамент“, в който липсват базови неща, като наръчник „как не се правят нещата“. Защото каквото и да си говорим, да имаш карта, посочваща ти подводните камъни, плаващите пясъци, скритите капани… Еми безценно е!! И така, екипирана с тази карта, тръгнах на личното си приключение. И да, думата не може да бъде по-точна!
Та, какво е домът? Това е мястото/точката/центърът/пространството, от което тръгваме на личните си пътешествия и същото място/точка/център/пространство, в които се завръщаме от тях. Ако вземем която и да е приказка, ще се убедим в това. Първата, идваща ми на ума е „Хензел и Гретел“… Но за да не каже някой „абе тва са приказки за деца, не е живия живот, я се стегни!”, веднага давам друг пример. Приключението ни (наречено Живот) тръгва от майчината утроба (първият ни дом) и завършва в земята – утробата на Природата майка… (тук вече никой не може да ме барне! ха!) Затова и казваме, че „домът е нашата крепост“. Защото цял живот се опитваме да намерим и (пре)създадем сигурността на майчината утроба. Затова и стремежът към сдобиване с дом е сред най-силните. Жените, като носителки на идеята за пространство (на база анатомията ни и това, че сме проводници на Ин аспекта), сме особено чувствителни по темата. Защото ние го носим в себе си, но то е скрито и искаме да го изкараме навън и да го разиграем. Затова и жената се смята за „господарка“ на дома. Защото тя и той са едно и също – пространство. (великолепен филм, засягащ темата е „Mother!„) Но едно пространство само по себе си е пасивно. Защото е Ин (вътре). За да бъде активирано, оживено, трябва мъжка енергия – движеща сила – Ян. Иначе остава..студено и празно. Все пак, една утроба, за да даде плод, трябва да се засее семенце в нея, нали?
И така, какво е домът за мен самата?
Моето лично определение е следното: дом е мястото, където можеш да останеш чисто гол и да ходиш по вълнени чорапи (буквално и преносно).
Пространство, в което да можеш да бъдеш напълно уязвим, да се разголиш цялостно, без опасност нещо или някой да те нарани и навреди. Пространство, носещо уют и топлина. Дом е възможността за пълно отваряне / разкриване и активация и пълно притихване и покой. Дом е тишината на другия. Дом е да присъстваш без да (се) натрапваш. Дом е нежна прегръдка, рамо, на което да поплачеш, успокоителна дума… Дом е вълнуваща книга, любима мелодия. Дом е да можеш да се смееш с пълно гърло. Дом е да можеш да плачеш с глас. Дом е да изразиш свободно и спокойно мнението си. Дом е да се вълнуваш… Дом е саксията с току що засадено растение, камъчетата в купичка, разхвърляните по пода чорапи, космите от котката / кучето по дивана и дрехите ти, неизмитите чаши от вино в мивката, носещи отпечатъците на устните… Дом е вятърът в комина, дъждът по покрива, снежната вихрушка в дърветата, песните на птиците, уханието на цветята, пукането на огъня, шума на реката, тишината на нощта, блясъка на звездите, лунната пътека, слънчевите зайчета, тътена на гръмотевиците, аромата на мокра земя… Дом е да можеш да се погледнеш в огледалото и въпреки недостатъците и допуснатите грешки, да се усмихнеш на образа и да му лепнеш една целувка… Дом е „мястото“, което е винаги в / с теб, независимо къде се намираш. Нашето пространство, нашият център, нашата утроба…
Тук ще добавя и един чудесен текст на Антония Антонова, който ми идва много по темата.
И да, много неща са ми липвали като дете в моя дом. И можех да избера пътя на обвиненията, оправданията, омразата, саморазрушението – все неща, през които съм минала. И щях да си остана… ами с липсата. Аз избрах да се движа, да се променям, да тръгна на пътешествие.. И да, най-голямата ми мечта е да имаме собствена къщичка, сред природа, с двор и градинка, котаракът да броди наволя.. Сама можеш да предположиш и колко детайлни са тия картини в главата ми. Но докато (и ако) това се случи, не мога просто да стоя със скръстени ръце и да се вайкам как късметът не ще да спре пред моята врата. През това време съм заета да опознавам, разчиствам и сътворявам вътрешното си пространство, домът в мен, за да ми е приятно, уютно и защитено в него. И да мога с чисто сърце да поканя и гости там….
Ти всъщност си един от редките случаи на хора, които не се настаняват в ролята на жертва и не я използват за оправдание буквално за всичко. Това в един момент се превръща в такава перфидна манипулация и натискане на тънките струни, че някогашната жертва става истински настоящ агресор. И те поздравявам за това, че си избрала по-смелия път!
Жертвата и агресора са двете лица на една монета. И се сменят, в зависимост от условията, както се сменят ези и тура. Рядко съм използвала хора или обстоятелства, за оправдание на личните ми неуспехи, провали, грешки… При мен беше развит друг, не по-малко паразитен модел: унищожителна автоагресията! Точно толкова страшен и пагубен както шаблона жертва/агресор. Всъщност това е обратната страна „агресор/жертва“. Когато сме поставени, растем и се развиваме в условия на силно изразени агресивност и пасивност (които преливат една в друга нон стоп), често взимаме категоричното решение, че не желаем да играем по тази схема. Защото е очевадно, че тя не работи… Но тя трябва да бъде заменена от друга, не може просто да зависнем в някакъв вакуум. И тогава просто сменяме посоката. Така агресор/жертва автоматично се превръща в автоагресия (и тя също има своите активни и пасивни похвати).
Защо избираме това ли? Много просто. Защото само това познаваме, само с това сме имали досег. И обръщайки полюсите смятаме, че сме сменили шаблона. Но не е. И „проглеждането“ отнема години. Защото трябва да бъде осъзнато и припознато че е същото, от което уж сме избягали. А за да се случи това, е нужно натрупване на опит, сблъсък с други модели на поведение. Затова по-сериозните трансформации се случват на доооста по-късна възраст. Трябва да пораснем. Да се опарим. Да пострадаме. Да паднем. Да натрупаме емпирични данни дори… За да може да се създаде база за сравнение. Не можем да нарисуваме картина с 1 цвят и да искаме тя да е пъстроцветна. Но ако разполагаме с набор от 2-7-90 цвята бои, тогава може да избираме кои да ползваме и кои не, кои да смесим и кои да оставим в чист вид…
И да, сега вече ще имаме разноцветност, разнообразие. Което пък от показва позитивната страна от „сравняването“. То е полезно, когато на база него трупаме знание и създаваме собствени палитри. Другото е просто и безинтересно копиране и циклене в една плоскост.
В тази връзка, кои клишета и стандартни модели на класификация те дразнят? (насочени към теб или околните) Държиш ли да ги оборваш и развенчаваш, да се обясняваш?
Дразни ме старанието да се убие разнообразието. И оттам всевъзможните видове генерализации. От типа на „мъжете са боклуци“, „жените са кучки“, „циганите са крадци“, „децата не знаят нищо“, „уважавай по-възрастните“… Все пак е смехотворно в 21-ви век да слагаме всички под един общ знаменател, без да си задаваме въпроса Защо? Защо той е тъпак, а тя кучка, защо да уважаваме някого, ако той се отнася унизително с нас и т.н., защо еди кой си краде? Едно бебе, когато се роди, не е нито добро – нито лошо. То е чисто. Но впоследствие може да стане всякакво. Зависи каква му е средата и какви са отношенията около и към него.
Аз съм на мнение, че всеки получава това, което дава. Защото живеем в „огледален свят“. Което може да бъде ползвано по много полезен начин. За себе си съм разработила следния метод (базиран на целенасочено (само)наблюдение: ако реагирам остро срещу нещо или някого, значи притежавам същото това в себе си под дадена форма. Открия ли кое е то, откъде е дошло, защо се е задържало, работата е наполовина свършена. След това много по-лесно може да го промениш, отстраниш.. Работи безотказно този метод!
Всъщност ние не реагираме срещу „неморални“, „грешни“, „лоши“ и т.н. типове поведение. Реагираме срещу собствения ни огледален образ. Ние може да сме носител на същата характеристика, без да сме я проявили. Като да носиш вируса, но да не си болен. Но той е там. И от нас зависи дали ще го активираме или не.
И за да си „подаваме сигнал“, чрез външна ситуация, значи трябва да си обърнем внимание. Да видим защо сме привлекли този човек, това събитие в живота си и какво е необходимо да научим за себе си чрез него. Затова умирам от смях всеки път, когато чуя разговори на тема „бивш/бивша“ и цялата помия, която се излива. Първо: живеем в общество, в което не ни избират партньорите. Сами го правим. И второ: ако сме тооолкова съвършени и възвишени, защо сме направили такъв скапан избор? Защо огледалото ни връща такъв грозен и крив образ..? Ммм?
Друго, от което се „умилявам“, са „лозунги“ в стил „girl / woman power“, „жените са нежния пол“, „не на насилието над жени и деца“… О! И размахан заплашително „женски юмрук“….Сериозно?!? Това не е ли същата история с жертва/агресор или само на мен така ми се струва? Не е са ли същите полярни модели, тип черно-бяло, добро-лошо? Матриархат-патриархат, богати-бедни, християни-мюсолмани… все основани на базата на доминацията. Къде е разликата между двете тогава? Ама настина ли още има хора, които не могат да вденат, че те водят до задънена улица с табелка „КОНФЛИКТ“? Не е ли по-зрелия и адекватен подход „не на насилието“, примерно… Така не се ли обхващат всички хората като такива..? Без значение на пол, цвят, сексуална ориентация, произход..? Не е ли това форма на „равенство“?
В условия на конфликт няма печеливша страна, никога не е имало и никога няма да има! Има още конфликт…
Друг забавен момент е, че когато хората си изградят за нас определена представа, могат и да си умрат с нея в главата. Ама ти вече изобщо не отговаряш на нея, променил си се – няма значение. Ти си „веселяка / тъпака / бияча / добряка”… А като чуя пожеланието „никога не се променя“… Направо ми звучи като тежко проклятие! Защо се случва това? Отговорът е екстремно прост. Защото, ако ние сме положили усилия и сме се променили, за да бъдем възприети с новата си „визия“ ще се наложи да се ползва нов подход. Съответно отсрещната страна ще трябва също да положи някакво усилие, за да си промени настройките на възприятията. Усилие…ужасна дума! И още по-ужасно занимание! Бррр, да се поръсим с прах от шуслерови соли, да не ни зарази случайно…! Пу-пу!
Още един любим масов модел: той и тя са двойка. Имат дете/деца. Не могат да се понасят един друг. Но не се и разделят. И само се жалват и плюят. И като попиташ защо продължават да са заедно, следва един от най-малоумните отговори евър: „Ами заради детето! Да не страда! Да израсне с двама родители!“ Ама не, Сериозно ли?? Да не страда? Да израсне с двама родит… двама какво???? Мисля, че е повече от ясно с какви модели и с каква основа ще се сдобие това „пощадено от страдание“, „обгърнато от любов“ дете… Значи, всеки път като чуя, че някой прави нещо за „мое / нечие добро“ и че го прави точно по тоя начин, за да „не ме / го притеснява“ и изтръпвам от ужас! Защото винаги след това е пълна катастрофа…
Да, дразнят ме. До скоро много подскачах от подобен тип лицемерие и лъжа. Да, обяснявах се, опитвах се да завъртя тая глава насреща ми маалко встрани да види, че има и друг ъгъл, от който да погледне… да се напъвам да „отварям“ очи… Не става. И постепенно спрях да го правя. Защото всъщност от това няма полза. Това е като да носим на ръце едно дете и да не го пускаме да стъпи на земята, за да не падне и да се удари. Дали ще се научи да ходи някога? Дали ще му объркаме напълно естественото развитие? 101% сигурно е! Като да посадиш цвете от семе и в момента, в който покълне, да го изскубеш и топнеш във вода, и да очакваш че ще цъфне.
Всеки от нас трябва да мине по собствения си път, какъвто и да е той. Да направи собствените си грешки.
Може да има и по-пряк и по-лесен и аз да го виждам и много да искам да го насоча натам.. Не е моя работа да се меся. Все пак, макар и с божествен произход, не съм Майка Тереза, или който там отговаря за ресора по „спасението и насочването на душите“. Не може вечно някой да ни дундурка. Само с много падане и много изправяне се заздравява конструкцията / мускулатурата. Само така има шанс да изкласим и надскочим камъните, които ни препъват. И затова вече непоискани съвети и мнение не давам. Защото по-скоро мога да навредя, отколкото да помогна. Защото сама се вкарвам в схемата, срещу която скачам: „ама за твое добро го правя!“.
Само аз знам кое е най-добро за мен. Само ти знаеш кое е най-добро за теб. Тъй като аз съм минала по своя си път, знам къде съм се спънала, къде съм паднала, къде съм преплувала, къде съм потънала, къде ми е било лесно и къде трудно. Никой друг. Така че не можем да даваме съвети наляво и надясно като безплатни брошури на Била.
Плюс това съм забелязала как 99% (в момента съм щедра с процентите) от поискалите съвет / мнение, всъщност искат готово решение. А такива няма. И когато не им дадеш, автоматично влизат в режим жертва / агресор. И са готови да те разпнат, защото „не желаеш да им помогнеш“. Никой не печели от тези ситуации и са чиста загуба на време за всички страни. Всеки от нас е добре да се научи да носи отговорността от собствените си решения и избори и техните последствия.
Иначе… по-добре да си пуснем някой турски / индийски сериал и да се отдадем на доживотно блеене пред телевизора и цъкане с език. (Което предполагам отговаря и на въпроса, защо тези поредици са толкова популярни. Защото имаме масово нежелание за поемане на отговорност. Лична!) И тогава разцъфтяват с пълна сила генерализациите, клишетата, етикетите… Та накратко: в активен процес на отказване от тези месиянски практики съм. Да, готова съм да помогна, когато има автентично желание за работа. В този случай се явявам просто още една гледна точка, помощен инструмент… И не бих отказала. Но когато някой претендира, че едва ли не аз трябва да му свърша работата и съм му длъжна с нещо… Ммнне, мерси ще кажа аз на таз любов!
Защо критичното мислене и градивната критика не се ценят хич, а хората, които го имате биват определяни като заядливи, хейтъри, критикари? Какво ти е отношението към непременния, ведър, постоянно розов позитивизъм?
Тук отговорът е много прост: защото задаваме въпроси. На себе си и на другите. И изискваме въпроси. И двете са предпоставка за запретване на ръкави и раздвижване на хамстерите в главите ни. И двете искат работа. Критикари и хейтъри сме, понеже питаме „Защо?“. И не се задоволяваме с отговори от типа на: „ами защото съм такъв/такава“, „защото не мога“, „защото не става“… Няма такъв филм като не мога и не става! Няма! Има „не искам“ и „не съм опитал“. И го твърдя на 100% от личен опит.
Никой не ни е обещал, че ще е лесно и безгрижно. Никой не ни е обещал, че няма да се наложи да се поизпотим. Никой не ни е обещал, че ще живеем в рая. ..Абе всъщност май го бяха обещали, ама после ни изгониха.. Както и да е. Аз съм особено дразнеща (с и без кавички), като започна с това „защо?“. Като булдог съм. Ако трябва да се опиша с една дума, то тя е: Защо! И може да бъде разглеждана от много ъгли.
Виж ни нас двете. Вече кой пореден ден, ти задаваш въпроси, аз отговарям. Ти отделяш време да четеш всичко изписано, за да ми зададеш следващ въпрос. Аз отделям време, за да изпиша това, което ти ще прочетеш… Просто чувам гласовете на страничен наблюдател, който след „задълбочен анализ“ произнася присъдата си: „Вие сте луди!“ Предполагам, че сме.. Дай боже да сме!
Хората, позволяващи си „лукса“ да отправят градивна критика и да мислят дори и с единия пръст извън кутията, освен като „заядливи хейтъри“, биват етикирани и с „Ти па на каква се правиш? За много важна ли се мислиш? Ти знаеш ли на мен какво ми е? А?“ Не, не се изживявам като много важна, и не, не знам с точност какво ти е. Но знам в доста голяма степен. И виждам блокажите, трудностите и дупките, в които пропадаш, защото съм минала през подобни на тях. И мога да разпозная шаблона. А не защото съм много възвисена, илюминирана или… врачка. И когато заявяваш в пространството, че имаш нужда от помощ (защото всички имаме), реалността откликва на молбата ти и ти праща човек/събитие, които да ти помогнат да се справиш. Винаги! Не да свършат работата вместо теб. А да ти окажат подкрепа, да ти помогнат да хванеш нишката и да започнеш да плетеш и/или разплиташ сам живота си. Защото той е твой. Не мой или нечий друг. Твой и само ти носиш отговорност за него. И когато тия работи станат ясни, „давещият се“ подскача като за рекорд по овчарски скок „що го критикуваш, той страда, да го оставиш на мира, така не му помагаш…“ Ок. Щом можеш сам – още по-хубаво. Не губи времето на другите тогава…
Истината е, че хората не обичат да чуват истината, защото, както знаем тя боли. А тя боли, защото не винаги е обагрена в розово, тапицирана, за да ни е меко, и гладка като коприна, за да не се разранят „нежните“ ни души…
Хората масово предпочитат комфорта на собствените си миризливи блата, пред неизвестното. Може и да страдат и да им е гаден живота, ама си го познават. А сега, тепърва да започват да разучават и изследват нещо ново…Ооооо, кой има време за това? Но все пак трябва да демонстрират „загриженост“ за житието и битието си. И ако се вържеш на тази демонстрация, става мазало… Защото бръкваш в закротеното блато и то рязко се разсмърдява.. Не са хубави тия постъпки, не са…
А за така пандемично ширещият се „ведър позитивизъм на изцедените от сектата на розовите очила“, мога да кажа едно (ей тук вече ще ме разпнат): „Честито! Вие успешно кандидатствахте за диабет! Молбата Ви е важна за нас, тя ще бъде внимателно разгледана и ще Ви се обадим в най-скоро време!“
Демонстрацията на такива нездравословно високи нива на позивитвност, сладост от живота, пърхане на крилца, рози и еднорози, е 100% гаранция, че нещо в този розов, захарен памук, наречен Живот, куца ГЕНЕРАЛНО! Че реалното изпитване на удоволствие от него е много ниско или липсва, затова трябва да се компенсира. А едно от физическите измерения на това ментално състояние, се нарича диабет! Мисля че не е толкова сложно да се направи връзката..? (Също, както камъните в бъбреците, са израз на необработена и натрупвана вина! Все пак замеряме виновника с камъни, нали..) И тук имам един приятелски въпрос към всички с табелки от типа на „Good vibes only“, „Нека да е винаги лято“, „Нека бъде светлина“… в ръцете: „Ако навън е само светлина и слънцето пече по 24 часа, какво ще се случи след 10 дни?“ (не не не! не бързайте да отговаряте… помислете го от поне 3 различни страни и тогава вдигнете ръка…) Ей за това става дума…
Помагат или нанасят щети имитацията, копирането, уеднаквяването?
Както с всичко – могат да помага, но и да вредят. Много зависи от контекста, целта, какъв резултат или ефект се търси…
Едно подрастващо дете, например, опознава света подражавайки му. Опитва се да имитира родителите си, по-големи братя или сестри. То още няма изградена идентичност и на база копирането натрупва материал, от който след това да измоделира себе си. На малко по-късен етап, когато започне да се формира Аз-ът, започва й изграждането на неговата самоличност. Това е ключов момент и е много важно да бъде стимулирано да експериментира с наученото и да не бъде „предпазвано“ на всяка цена. Да му бъде позволено да „греши“ и да не бъде наказвано, когато това се случи. Да не бъде осъждано, а да получава разбиране, подкрепа и насоки. И не, това няма да го превърне в „мамино детенце“. Това ще му даде безценни уроци, ще го направи гъвкаво и адаптивно и ще го научи да вярва в себе си и да поема отговорност. Тук много често нещата се чупят и то бива „осакатено“ и „спъвано“ на всяка крачка от безброй правила, норми, порядки, очаквания, сравнения, бдене над главата му… Накратко казано: от прекалено много нездравословно месене в делата му. Ако не му бъде подсигурена стабилна основа, на която да може да играе (буквално и преносно), вероятността да остане на ниво „имитатор“ не е никак малка и това ще „инфектира“ цялостното му развитие като зрял човек. Ще създаде индивид, който не знае кой е, какво може, няма лични интереси, а се води от… масово налаганите такива. Ще се превърне в „ментален инвалид“. Тук вече имитацията и копирането се обръщат срещу него. Защото колкото повече се старае да е „като другите“, толкова повече ще се откъсва от себе си. Едно е да поддържаме и да се грижим за тялото си, за да бъде здраво и да се чувстваме добре в него, друго е да си направим десетки пластични операции, с цел да изкопираме външността на Барби…
На практика копирането и имитацията са полезни, в процеса на учене и натрупване на опит. Защото вече имаме готов пример, върху чиято основа да стъпим. Въпросът е да не оставаме на това стъпало, а да се опитаме да го надградим, разширим, интерпретираме, пресъздадем по начин, говорещ и разкриващ нашата идентичност.
Уеднаквяването също води до заличаване на индивидуалните белези и отличителни черти на човека. Това ни вкарва в рамка и убива разнообразието. Всички сме различни, не можем да бъдем мерени с един и същи аршин. Иначе рискуваме да се обезличим и да се превърнем в пореден номер. Поливаме огъня си с вода…
Ти правиш страхотни бродерии, кои точки натискат подобни творчески дейности с ръце и сърце?
О, много ти благодаря! Творческите дейности с ръце и сърце запалват същия този огън. Дават искрата. В тях се влага част от душата на създателят им. Те са живи. Защото са излезли изпод ръце, в които тече топла кръв. А тя носи в себе си живота и смъртта. Като нас самите. Те се зачеват в мислите и мечтите, раждат се и се развиват в ръцете и след това, поемат по своя път. И създателят им трябва да ги пусне, да „умре“ за идеят че му принадлежат. Подобен тип творчески процеси са невероятно добър начин за отиграване на живота и смъртта като концепции. За тяхното по-добро разбиране, по-добро осмисляне…
При мен историята с бродирането буквално ми спаси живота. Бях потънала в толкова дълбока депресия, до такава степен бях загубила пътя си, че не виждах изход никъде. Бях пуснала всичко познато ми до момента и не можех да се разпозная в нищо. Въображението ми беше тотално абдикирило. Бях се разделила с толкова много илюзии, толкова рязко си бях изтеглила килима изпод краката, че се стигна до едно безкрайно пропадане в бездната. И тогава напълно буквално се хванах за нишката. Ако не го бях направила, този ни разговор най-вероятно никога нямаше да се състои. По който и начин да го разтълкуваш, все ще е верен.
Хванах нишката, за да се издърпам по нея и да ушия живота си наново и начисто. Но вече в цветове, шарки и сюжети, които извират от същата тази бездна – моята лична. Защото тя съдържа всичко в себе си и може да те погълне и унищожи, но и да (въз)роди.
Бродирането ме превърна в тотално различен човек. Допреди това бях с изключително бурен нрав, хипер агресивна към мен самата (и не рядко към човекът до мен), засипвах се с вина за АБСОЛЮТНО всичко, нямах никакво самочувствие, не смятах че съм способна на каквото и да било смислено нещо. Една същност добре прикрита, зад маската на вечната усмивка и добре развити чувсво за хумор и самоирония. За хората отстрани аз бях позитивен, ведър и лежерен човек. За себе си бях най-токсичното и пагубно създание на света. Откакто хванах иглата и конеца, всичко се промени и продължава да търпи трансформации. Станах много по-спокойна и търпелива, позволих си да греша и да се уча от грешките си, позволих си да експериментирам. Започнах да се доверявам на себе си и интуицията си… Осъзнах, че мога да създавам красота. Започнах да придобивам самочувствие… Все много приятни работи, които не съм подозирала, че ще изживея. Дори визуално се промених. Гласът ми се смекчи и намали осезаемо децибелите, започнах да притихвам, научих се да изслушвам, да се вглъбявам, да не бързам, да не се отказвам, чертите ми станаха по-женствени…
И сега, вече на 40 години, се поглеждам в огледалото и за първи път харесвам образа си – и видимия и „скрития“. Има много работа още, но не се страхувам. А дори и да се, това не ме спира. Главата ми ври и кипи от идеи и е велико!
Този тип дейности свързват сърце със сърце. Искра с искра. Душа с душа. И от малко блещукане, се получава голям красив Огън.. И част от моя огън отива при някой друг, и от него той може да запали своя, и да предаде от него на следващия… И така се създава един творчески „пожар“. Една огнена нишка, която ни свързва по невидим, но осезаем начин. Защото всеки споделя и дава част от себе си. Този „пожар“ пречиства и трансформира.
И не, не е лесно да бъде запален. Но не и невъзможно. Само трябва да скочим и да забравим, да се разбием в земята…
Трябва ли постоянно да се борим с егото си? Някакъв зъл дух ли е то?
О не, не! Все пак, борбата се ражда при наличието на конфликт. А ние кръстихме задънена улица на негово име.
Сега ми хрумва един пример: нека разгледаме егото като домашен любимец. Ако „инвестираме“ време в това да опознаем животното, да разберем от какво са провокирани различните типове поведение в него, кое предизвиква агресия, страх, отпускане, какво харесва и какво не му е приятно… ако се научим да го наблюдаваме, изучаваме и се стараем да комбинираме неговите особености и нужди с нашите, ще имаме удоволствието да съжителстваме с едно спокойно, уравновесено, уверено и любящо създание. То ще стане не просто домашен любимец, а приятел, спътник. И каквито и проблеми и трудности да се изпречат на пътя (защото те са неизбежни), ще можем доста по-адекватно да се справим с тях. Ти имаш куче и съм убедена, че ще ме разбереш отлично. Ние пък живеем с котарак и смело мога да кажа, че всеки ден откривам и научавам нещо ново за/чрез него.
Същото е и с егото ни. Колкото повече се наблюдаваме – поведение, реакции, отношение в различни ситуации, колкото повече се питаме „защо направих това?“, „защо се чувствам така?“, „ако променя позицията си какви ще са последствията“ и т.н., толкова по-добре ще се опознаем и ще сме наясно с желанията, страховете, притесненията, мечтите си. И толкова по-лесно ще се справяме с предизвикателствата на живота. (Хаха, забавното е, че докато пиша тези редове, котаракът се напъха в един кашон, пълен със стериопорчета, и започна старателно да рови из тях. Което е интересна синхроничност с думите ми: необходимо е да дълбаем навътре в себе си, да изследваме и „потънем“ надълбоко.)
Егото се превръща в проблем, когато липсва индивидуалност.
Когато не познаваме автентичното в нас и започнем да копираме. „Проблемното“ его е сигнал, че индивидуалността ни е или започва да бъде подменяна с Имитация. В имитацията няма нищо вълнуващо, нищо интересно, нищо заслужаващо внимание. Тя е още от същото. Има една фраза, която много харесвам. Преписва се на Пабло Пикасо и гласи следното: „Добрите художници копират, великите – крадат.“ Да „откраднем“ идея и да я трансформираме и представим през собствената ни призма, светоусещане, емоция, копнежи и страхове, е да създадем шедьовър, оригинал, да сътворим нова реалност! В тези моменти егото се оказва безценен помощник, в процеса на изкарване на уникалното от нас. От едно и също тесто могат да бъдат направени десетки различни неща. Защото реално, всички работим с едни и същи архетипи, с една и съща основа, с един и същ извор. Разнообразието идва от личната трактовка и виждане в какво да се превърне това тесто. Иначе ще имаме милиони еднакви копия. Скукааааа…
Така че, може да се каже, че когато егото се превърне в „зъл дух“, то е защото умира от скука. Което отново ни връща на … въображението…
Една от най-честите реплики сега е „ще излезем от това по-добри“. Как ще излезем според теб, ще има ли изобщо някаква промяна в самите нас или напротив – ще си продължим постарому?
Това е доста сложен въпрос, защото са замесени много фактори. След колко време ще излезем, при какви обстоятелства, какво ще се е случило междувременно, как ще се е отразило положението на ежедневието ни, икономическа, политическа обстановка… По мои наблюдения ще има доста раздели и разводи, доста посещения при психотерапевти, доста озлобяване, доста сплотяване, доста преоткриване… ще има от всичко. Както винаги е било. Но чаак, да излезем по-добри.. Какво всъщност означава „по-добри“?
На този етап не мисля, че на масово ниво ще излезем по-добри в каквото и да е. Може да се сме сдобили с някое и друго ново умение или да сме поусъвършенствали старо, но пак казвам – за да има трайна качествена промяна, е нужно голямо натрупване, пускане на много илюзии и прочистване на гардеробите от скелети. Това е трудно да се случи за 2 месеца (сега, да не си помисли някой, че искам това да продължи с години.. Не, не!)
В момента бихме излезли с АДСКИ много шум и помпозност: реална и виртуална. И ще се опитаме за норматив да наваксаме „пропуснатото“ и да върнем „старото“. Реално няма да сме много променени, но и нищо няма да е същото вече. Защото много маски започнаха да падат, много лица се разкриха, много смитани под килима проблеми – лъснаха. Много хора се видяха за първи път… И всичко това има своите позитивни и негативни аспекти. От нас зависи, върху кои ще се фокусираме и как ще ги разиграем.
Просто „ще излезем от това по-добри“ е поредната мантрата, лозунг, поредното скандиране и поредната дъвка за мозъка, с която да се симулира ангажираност и голямо сърце.
Защото, който иска да се усъвършенства (в каквато и да е посока), той просто запретва ръкави и започва да действ. Без много шум, показност и претенции. Тъй като те отнемат от вниманието, изместват фокуса и пречат за максимално потъване в процеса. Това не означава, че трябва да станем глухи и слепи за всичко около нас и да се заточим в пещера през 9 планини в 11-та. (освен ако не ни е цел). Означава да използваме всичко случващо се извън нас, като огледало и навигатор, за случващото се вътре в нас.
А и в крайна сметка има един единствен вирус, който е със 100% смъртност! И той се казва Живот. С него не можем да се „борим“, защото винаги намира и ще намира начин да продължи да съществува. Такъв му е щамът. Единственият най-ефективен начин да не ни „убие“, е да оставим да ни зарази напълно и просто да го изживеем по най-добрият, вълнуващ и магичен начин, който е строго индивидуален за всеки един от нас. Ако съумеем да изберем и тръгнем по този път, значи сме станали по-добри.