Както често винаги се случва в живота – това, от което се страхуваш и бягаш най-много, точно то те застига.
Аз се превръщам в родителите си.
Нещо, което се опитвам да избегна и се бунтувам през целия си живот.
Но то се случва.
Последва шок в две различни направления:
– от осъзнаването на този семпъл факт;
– от това, че не съм толкова шокирано от него…
Истината е, че няма как да е инак.
Защото това е едниственият начин да погледна на нещата през чуждата призма и евентуално да се опитам да я разбера, да отсея, преустроя, надградя, трансформирам и интегрирам в едно смислово свързано и допълващо се цяло.
Иначе просто си оставам в ролята на „страничен наблюдател“ дето много ги разбира работите, ма не знае как да ги впрегне да работят за него…
А единственият ми аванс пред тях е именно ролята ми на наблюдател, даваща ми възможност да следя отстрани и картографирам пропуските, пукнатините и пропаданията.
…което ме прави съзнателна в не малка степен за процеса, но не гарантира, че ще са справя по-добре…
„И нека който е безгрешен, пръв хвърли камък.“
п.с. името на баща ми е Петър (в превод от гръцки Πετρος – камък, скала) и от него много камъни са се стоварили в моята градина. да видим какво ще съградя с тях? защото инертният материал ми е осигурен от него. моя отговорност е как ще бъде използван той…