„Твърде тихо е…“
Това си помислих, ставайки сутринта. Обичам тишината. Но тази бе от онзи тип, дето е наситен с очакване, с трудно сдържани емоции… абе като пред буря. Замислих, че вкъщи винаги е било екстремно шумно. Винаги се е крещяло или говорело на неприятно висок глас, блъскало, чупело…
И изведнъж си дадох сметка, че целта на този изишен шум винаги е била една единствена: да прикрие оглушителната тишина в семейството. При нас никога не имало общуване, обсъждане, споделяне… По наследство се предава умениято да не казваш нищо, да криеш „страшните“ си тайни, да мълчиш, дори това да коства качеството на живота ти…
И всичко премълчано пада по пода, превръщайки го в минно поле. Затова все съм имала усещането, че не просто е хубаво да стъпвам на пръсти, а направо да левитирам, когато съм със „семейството“ си. За да не докосна и детонирам някоя от хилядите мини…
Не и днес. Днес абсолютно целенасочено и съзнателно настъпих една… И това ще е само началото на канонадата…
БУМ!…
…I’m a bomb creator
I open my eyes
Over again
I keep my soul
From the wrold
We create….
Cover photo by Kristina Flour on Unsplash