Забелязали ли сте, че звездите се нуждаят от мастилено тъмно небе, за да станат видими за нас. И колкото по-черно е то, толкова по ярки са те. Което е забавен „парадокс“ на пръв поглед: нужна е тъмнина, за да се п(р)ояви концепцията за светлина.
И аз така се чувствам – като малко звездица в кадфено черния безкрай на Вселената. Достатъчно силна, за да бъда видяна, но недостатъчно ярка, за да изсветля цялото небе. А нужно ли е да го правя? Осветявайки го всъщност аз няма ли да спра да бъда звезда.. няма ли да остана скрита и невидима…?

Гледайки това сърце по Ван Гог, което направих за близък човек и чудейки с каква „мъдрост“ да го обвържа (защото днешният тренд е всички да сме много мъдри), осъзнах нещо много простичко.

Отвсякъде се чува „бъдете светлина“, „внесете светлина в живота си“, „борете се с тъмнината си“… и т.н. (споко, и аз ги дрънкам понякога подобни незрели глупости..) Но всъщност, аз не съм съвкупност от положителни и отрицателни качества, черти, навици и умения. Аз съм перфектната амалгама от всичко, което ми е нужно в играта, наречена Живот на Земята. И нищо от съдържанието ми не е „по-добро“, „по-ценно“ или „по-лошо“. То е напълно неутрално.

Единствената ми работа е да започна да използвам наличното, „пакета“, с който съм кацнала тук и да го впрегна да ми „служи“ вярно по пътя ми. Защото този сбор от всичко е в абсолютно точните и подходящи за мен пропорции. Той е съвършен! И нищо от него не е в повече или по-малко. Нищо не е излишно. Няма демони и ангели. Има само едно:

Потенциал!