някъде в дълбините на лятото…
Влиза в къщата и вижда проснатото на пода тяло. Спуска се към него притеснено:
„Добре ли си? Какво е станало?“
„Умирам…„, едва се открехва единият клепач.
„Ама лошо ли ти е? Боли ли те нещо…?“
„Усещам как душата ми изтича от мен и хваща пътя си по фугите на плочките…“, простенва изнемощяло, „противозаконно е да е толкова ТОПЛО!!“
Изправя се рязко и отстъпва две крачки встрани:
„Изкара ми акъла, като те видях опружена на пода! Помислих, че си припаднала!!!“
„… еми в безсъзнание съм от жега вече! Ако ме обичаш, ще намериш отнякъде сняг и ще ми хвърлиш една лопата!„
„Ако те обичам, ще взема лопата и ще ти хвърля един бой!“, отвръща леко раздразнено.
„Ей, човек да не полегне на плочките да се разхлади малко. Веднага настава шекспирова драма…“
„Пача!!!“
„Хахаха…. много си сладък като се шашкаш за мен...“
… някъде в плитчините на есента…
Седнали са в едно слънчево ъгълче на двора, препичат се следобедно, пият кафе и си приказват. Става и отива за нещо до къщата. Когато се връща след 5-6 минути, намира тялото ѝ на земята, изпънато в поза „ковчег“, със скръстени на гърдите ръце.
Подвиква развеселено:
„Аааа, тоя съм го ял вече и няма да се вържа! Препичаш ли се?“
„Просто ми се прииска да се повъргалям в листата и сега си почивам.„
из „Изкуството да живееш с другия и да запазиш разсъдъка си“ от Амрита Георгиева