някъде в дълбините на лятото…
Влиза в къщата и вижда проснатото на пода тяло. Спуска се към него притеснено:
„Добре ли си? Какво е станало?“
„Умирам…„, едва се открехва единият клепач.
„Ама лошо ли ти е? Боли ли те нещо…?“
„Усещам как душата ми изтича от мен и хваща пътя си по фугите на плочките…“, простенва изнемощяло, „противозаконно е да е толкова ТОПЛО!!“
Изправя се рязко и отстъпва две крачки встрани:
„Изкара ми акъла, като те видях опружена на пода! Помислих, че си припаднала!!!“
„… еми в безсъзнание съм от жега вече! Ако ме обичаш, донеси лопата, изнеси тялото ми навън и го закопай надълбоко, за да не се размирише…„
„Ако те обичам, ще донеса лопата и ще ти хвърля един бой!“, отвръща леко раздразнено.
„Хмм, докато я размахваш, за да ме биеш, може малко да разхлади въздуха… Става! Съгласна съм! Носи я и започвай!„
„Пача!!!“
„Хахаха…. много си сладък като се шашкаш за мен...“
… някъде в плитчините на есента…
Седнали са в едно слънчево ъгълче на двора, препичат се следобедно, пият кафе и си приказват. Става и отива за нещо до къщата. Когато се връща след 5-6 минути, намира тялото ѝ на земята, изпънато в поза „ковчег“, със скръстени на гърдите ръце.
Подвиква развеселено:
„Аааа, тоя съм го ял вече и няма да се вържа! Препичаш ли се?“
„Просто ми се прииска да се повъргалям в листата и сега си почивам.„
из „Изкуството да живееш с другия и да запазиш разсъдъка си“ от Амрита Георгиева