Дали морето не трябва да е само за младите?
… когато сме още свежи и пълни със сокове…
… когато пускаме смело вятъра в косите си…
… когато все още владеем езика на изгревите и танца на залезите…
… когато слънцето рисува татуси и истории по живите ни тела…
… когато песъчинките са златни лунички по лицата ни, а не пясък в очите…
… когато ритъмът във вените ни бушува с този на вълните…
… когато можем да плачем и добавяме още сол в океана на дните…
… когато строим с часове крехки замъци и ги събаряме без страх със смеха си…
… когато скачаме в дълбокото и позволяваме на красотата му да ни плени…
… когато не се страхуваме, че ще изгорим или ще загубим…
… когато кръвта ни кипи от страсти, а в сенките откриваме сродните си души…
… когато все още се смеем със сърцето си…
… когато знаем да целуваме и правим любов…
… когато обичаме и страдаме с цяло тяло…
… когато все още помним собственото си безсмъртие…
… дали не е редно да е само за младите морето?…
… а когато центруфугата на живота ни е завърти, изстиска, смлели и изплюе, раздробени на вонящи дрипи, то да слага бариера пред нас и да не ни допуска…
… за да не цапаме бреговете му…
… да не отравяме околоплодните му води…
… да не рушим дюните му с тежестта на мисловните ни тумори…
… да не отнемаме от блясъка на златните му пясъци с омазаните си в защити тела…
… да не заглушаваме песента на прибоя с белия шум в главите си…
… да не пълним дълбините му с неразградимия си баласт…
… да не оставяме нефтени петна от провалените си мечти по кадифената му повърхност…
… да не топим пресъхналите си души и да го превръщаме в пустиня…
… не е ли редно морето да принадлежи на младостта?…
… и да ни кара да се връщаме и опитваме да съблечем състарените си, изхабени кожи, които рядко са ни по мярка и вкус…
… и да ни допуска само тогава, когато застанем пред него голи, чисти и току що родени…
… липсваш ми, Море… вече 6 години…
… дано успея да съживя произхода си и се срещна отново в теб…
из „Златната нишка“
Всички фотографии са на Емилия Будинова.
