Понякога се улавям, че страшно си липсвам.
Опитвам да си звънна, но сигналът винаги е зает с по-важни неща от празнословене с мен. Започвам да се търся: зад вратата, в гардероба, под душа, до пералнята – ни следа. Мъча се да проследя избелелите дири, но обонянието ми е с тежка хрема и реки от слузести секрети изпълват коридорите му. Пробвам алтернативно издирване, обаче съществуват твърде много паралелни възможности, а аз така и не успях да запиша курса по многоизмерност.
Залагам си капани: френско сирене, чаша изстудено вино, писмо от любим човек, мръсно пране, прах по рафтовете…
НИ-ЩО!
Празно пространство, плътно изпълнено с липсата ми.
Оставям нощната лампа запалена, та ако се прибера късно, да не се препъна по пътя си.
И заспивам изтощена със залепнали снимки по бузите.
Седнала по турски на прага на нощта, плета съня, в който откривам себе си…
из „Златната нишка“ от Амрита Георгиева
05.10.2011г.