Седя, гледам тези деца…
И рева!
Защото нещо стиска гърлото ми и иска да го скърши и да се свърши…
Гледам как всяка тяхна частица, клетка, тъкан, орган, мисъл, всяка власинка на износените им дрехи, всяка прашинка по босите им крака – ЦЯЛОТО ИМ СЪЩЕСТВО вибрира от чисто, простичко щастие и радост! И нищо друго няма значение и не съществува, освен танцът….
Рева и се чудя… в кой точно момент ставаме толкова гнусни, жалки и счупени?
Кога се превръщаме в една кожена торба пълна със загниваща телесна маса, вонящи претенции, разлагащ се фалш и смърдяща на страх пустош?
Кога точно прекършваме врата и разкъсваме сърцето на детето, което някога сме били? Бавно ли го убиваме или го мъчим садистично?
Хората, като биологичен вид, винаги са ме отвращавали по един или друг начин. Винаги.
И не, Децата не са от този вид. Те са Съвършенството в неговата Цялост! Те са Живота сам по себе си!
Това е и една от многото причини, поради което съм избрала да нямам деца. Защото ще трябва след това да ги убия…
Защото тука е така…