Вчера
Отиваме да си купя боя за коса. Грабвам моя цвят и в този момент чувам глас:
„Е пак ли рижава ще се правиш? Глей колко е яко това лилаво?“
Към касите се отправя един брой жена с един брой лилава боя под мишница.
Днес
Пера чифт чорапи. Лилави. Чудя се какво ли лаЙно ще се получи като сложа цвят аметист върху оранжево? Опипвам почвата за идеята, ако тотално се осере пейзажа, дали да не си обръсна главата… Почвата не е особено плодородна… След малко Емо ще ме боядисва. Продължавам да пера. Цвета на чорапите и картинката на кутията с боя са в почти еднакви. Чувам глас:
“ Я да видим мога ли да установя ще ми отива ли лилаво…!?“
Лепвам единия мокър чорап на челото си и започвам съсредоточено да се въртя пред огледалото.
Нищо не установявам. Освен че не съм особено умна. Но аз живея с това знание от 42 години, та на практика нямаме новина…
Днес: по-късно
Боядисана съм! Бръсненето на главата ми се отлага! Не е най-доброто нещо, което съм правила със себе си, но не и най-лошото!
Аз съм само цвят лилав!
Лумпен съм, лу..
ъъ…люляк съм, люляк съм!