Наскоро избродирах на една от тениските ми картинката по-долу. И така се вдъхнових от голата глава на мацката, че неистово ми се прииска да се обръсна нула номер! Изавадих доста причини ЗА:
- край на драмата с цъвтежите;
- възможност да клепам каквито цветове ми хрумнат и „изтривам“ с няколко движения на машинката;
- ще си нося диадеми, ленти, кърпи и т.н аксесоари, без да се тюхкам, че косата ми се сплесква и омазнява по-бързо;
- край на драмата с липсващия обем;
- край на сезонния косопад…
Абе много ЗА!
Дотук добре. Но в един момент знаех, че ще ми писне и ще започна отново да пусна коса. И тогава Адът щеше да пусне поточната линия и да избълва купища кутии на Пандора с развален затварящ механизъм и всички злини щяха да излетят с креслив писък и кикот и да попилеят крехката ми душевност… за следващите минимум 3 години… (докато перушината ми отново достигне поносима дължина)
Емо, който каза че принципно е ок с идеята и смята, че ще изглеждам добре, но категорично заяви, че тоя кОшмар с пускането на косата не желае да го преживява!
Финално, с известна тъга, се отказах (поне засега…)
Обаче, се замислих как описвам и възприемам косата си: тънка, рядка и трудна за обработка.
И осъзнах, че цялостно погледнато самата аз съм точно същата: тънка, рядка и трудна за обработка…
Такава е връзката ми със света: тънка, рядка и трудна за обработка…
C’est la vie – казано по нашенски.
п.с. btw, тениската се получи прилично.
note to myself: сигнал, че моментът за генерална промяна е настъпил!
