От известно време ми се натрупва особеното усещане, че правя едно, но всъщност се получава друго. Какво имам предвид?
Често питам хората как са или те ми споделят. Което е нормално – да се интересуваш от другите (не от всички, разбира се. не съм толкова благородна. сори. интересувам се предимно от хора, които харесвам.)
И питам аз как е лицето „Х“, защото ме е грижа… И то ми споделя. Обаче, тук става нещо странно… Все едно не успявам да усетя, да вникна в това, което ми казва. Да го чуя. Или просто да го изслушам. Вместо това се втурвам да давам „мъдри“ съвети, да философствам и да разказвам АЗ как се чувствам. И някак там приключва всичко… Все едно несъзнателно използвам чуждото състояние, за да изкарам себе си напреден план… Ок, няма лошо в това. Обаче… май не е много честно спрямо другия… Поне аз така го усещам.. Все едно съм го „излъгала“. Все едно не се интересувам реално от него, а от себе си… Леко лицемерно излиза цялата работа…

Ами ако не е..?

Всъщност, когато попитаме някой как е, наистина ли се интересуваме от него – по онзи напълно лишен от суета и егоизъм начин, в най-най-чистия си вид, или по-скоро чрез огледалото, което е отсрещната страна, се опитваме да разберем ние как сме? Сега ми хрумва и друго. Не усещам ли това „лицемерие“ и „фалшива“ заинтересованост, защото всъщност не обръщам достатъчно внимание на себе си? И не е ли това начин да си го покажа? За да се погрижа за личните си състояния?…

Същият „проблем“ ми се появява, когато получа комплимент или висока оценка за работата, отношението ми към някого и т.н. Хубаво ми става, но не го усещам вътре, в сърцето си. Просто все едно някой ми говори през заглушител… И най-вероятно е така, защото АЗ не съм в състояние да кажа същите тези хубави, мили и оценяващи ме думи сама на себе си. Затова и не успявам да преживея и чуждите. И все имам усещането, че съм недооцената и не достатъчно значима. Защото такова мнение имам за себе си. И ако ще целият свят да стане на крака, да ми ръкопляска, да ми казва кокло хубав човек съм и прочее, и да е напълно искрен в думите си…. вътре в мен няма да достигне нищо…само приглушено ехо… Защото аз не се въприемам по този начин…

И тук идва и резонният въпрос: как да бъдем искрени с другите, когато не сме искрени със себе си..?
Въпросът е отговор, разбира се…

И тук е моментът да се извиня на хората, с които общувам, че не успявам да ги чуя наистина. Не е заради вас. Заради мен е… Но ще си спомня как да го правя – първо със себе си, а после и с вас… <3