Детските травми. Болезнена територия. Всички ги имаме, всички страдаме от тях. Те са базата, задала курса на живота ни. Основата, върху която градим личността си. Винаги тежки, често премълчавани, често смитани под килима и натъпквани в най-тъмното и далечно място. Те са оправданията, с които се защитаваме защо сме или не сме еди какви си.
Детските травми са потискани, непознати и най-големите ни кошмари.

Ами ако всъщност са най-големият ни подарък? Ако нямат за цел да съсипват живота ни, а да ни дадат шанс да водим по-осъзнат такъв? Ако имат за цел да ни запознаят с нас самите? Да възродят най-чистата ни и съвършена форма – детската? Да ни върнат към детето в нас и да ни припомнят, че за него няма невъзможни неща? Няма граници? Няма липса? Няма скука? Да ни припомнят, че може да се радваме и изпитваме удоволствие от всеки аспект на живота. Да ни припомнят какво е чиста, безусловна любов? Да ни покажат, че въпреки дуалността на света ни, животът е дъга.

Как биха изглеждали детските травми от тази ни позиция? Мм?

Стартирам тази (надявам се) поредица, като реверанс към детето Амрита. Защото напълно бях забравила за него в опита си да порастна и бъда сериозен и отговорен човек. Идея нямам защо „модерното“ ни общество смята, че едно дете не може да притежава тези качества?!? Наистина недоумявам. Децата са в пъти по-съзнателни, открити, искрени, неподправени от който и да било възрастен! При тях няма фалш, лицемерие, сметкаджийство, тъпчене в коловози, осъждане… При тях има въображение, любопитство, желание да изследват и чиста любов. Те могат да обичат всеки и всичко: от мравката и копчето на якето им до клошара на улицата и собствените родители.

Те са урок по толерантност, приемане и обич. В чист вид, без условности. Без „ако“, без „но“, без „не мога“, без „не сега“… Ние, възрастните, сме жалки, почти избледнели сенки на децата, които някога сме били…

Добрата новина е, че „те“ са по-устойчиви от „нас“. Каквито и тъпотии да вършим, колкото и да се стараем (а ние се стараем много), детето вътре в нас ще намира начини да напомни за себе си. И слава богу! И то го прави. Ежедневно!

В тази поредица ще споделям личните си детски травми, от какво са породени, как съм започнала да ги разпознавам, до какво са довели и какво искат да ми кажат.
Целта на това начинание е да спра да ги ползвам за оправдания, да излезна от режима на „жертва на обстоятелствата“ и да ги използвам в градивна посока. Да се свържа с чистия си център и да се спомня. Да спра да бъда това, което ми е вменено че съм. Защото ние не сме това, което другите мислят за нас.

И за финал на този… да го наречем увод, ще напиша нещо, което прочетох наскоро (не помня къде) и е право в десетката:

Когато се държите зле с едно дете, то не спира да ви обича.
То спира да обича себе си.

Публикациите по темата ще събирам в секцията „Детски травми.
Още базова, архетипна и много адекватно и достъпно поднесена информация по тази и други важни теми, има ето тук. (препоръчвам силно!!)