От миналата пролет насам, темата за храна май не е била по-актуална. Имам усещането, че светът се превърна в огромна маса, от която човечеството не става.
Но защо всички започнаха да говорят за ядене, готвене, да пропагандира всеки неговата си хранителна религия? Храната стана новото черно! Пространството се изпълни с рецепти, закваски, био продукти, устойчиво отгледани и етични суровини, здравословни режими, нароиха се цяла плеяда от блогъри/влогъри/инфлуенсъри и обикновени люде, в чиито кухни къкри, ври и кипи едва ли не денонощно. Няма лошо. Има чудесни примери и хора, които дават различен прочит на темата „храна“. Обаче защо, защо често се прокрадва един такъв..кофти послевкус, като всички сме толкова на „ти“ с материята?
Защо?
Защото сме празни.
Защото сме гладни.
Отвърте.
Отвъд стомаха Душите ни вият от глад.
Защото сме пълни.
Защото сме приеяли.
Отвътре.
Отвъд стомаха Душите ни не могат да поемат повече от мисловната ни „помия“.
Качеството и количеството на храната ни е от голямо значение. Факт. За мен, обаче, по-интересният момент е, с какво захранваме храната си? Какво влагаме (най-често несъзнателно) в нея. С какви мисли я замесваме и овкусяваме. С каква цел я приемаме.
Защото ние не се храним реално с продуктите в чинията ни. Ние се храним с мислите и емоциите ни, стоящи зад тях.
И ако леко перефразирам китайската поговорка: „внимавай какво мислиш, защото с това ще нахраниш тялото си“, нещата придобиват доста различен вкус…