Видях фазан! Жив, разхождащ се сред храстите, пъртър, красив! РАЗКОШЕН!
Едно врабче без опашка кацна до крака ми. Щях да откача от радост. 5 минути по-късно бях събрала около себе си цяло стадо врабчовци, гълъби и врани, които черпех с хляб. Много ми се ще да можех да видя изражението с в този момент. (чувствах се едновременно като Хичкок, жената с гълъбите на ъгъла на „Албин“ и „Витоша“ в София и нейният филмов образ в лицето на същата такава жена от „Сам вкъщи“. да знаете – хубаво им е на тези хора!)
Прибирайки се от града, пред вкъщи ни чакаше една избягала от някъде каракачанка, която скитосва от известно време из селото. Такава тъга имаше в тоя провиснал, кървясал поглед, че не знам как сърцето ми остана цяло. Дояде едни дробчета, забъркахме ѝ попара от пилешки бульон с хляб и котешки гранули, които омете за по малко от минута, легна пред портичката и заспа.
Нищо от това не сме си го търсили. То само́ ни намери.
А днес бил Денят на Земята. Аз естествено не знаех, защото съм толкова извън фаза на общата реалност, че е цяло чудо, как още не съм изпаднала от нея.
Честно да си призная на мен всеки ден ми е ден на земята.
Все още…
