Балансът е новото Черно. От доста време насам. Модерно е да се говори (предимно) за него и всички дружно не спираме да мелим по темата и да го издирваме (уж). И аз, разбира се. Къде без разбирач като моя светлост.
Но често Гласът от задния ред току се обади и той (къде и без негова тъмност):
„Добре де, като нон стоп пееш че търсиш баланс, това не означава ли, че нон стоп даваш заявка, че такъв ти липсва? Демек – нон стоп преизбираш липсата като статукво?“
Аз обичам да споря с Гласа от задния ред, щото си е готино, но нерядко си мълча, когато той говори…
…
Но причината да тракам по клавиатурата в момента е една моя мисъл, която се представи в главата ми онзи ден, на път за града.
(между другото, пътуването с кола от наше село до града ми действа като тунелът между центъра и Люлин в София, по-известен като „Ускорителят за елементарни частици“. Колата пък е моят „Ускорител за елементарни мисли“)
Да се върна на причината, докато не съм се ускорила в друга посока.
Пътуваме си ний, а аз седя и си представям везна, която е водоравна като е балансирана. Права черта. В тоя миг се сещам, че графичното изобразяване на смъртта също е права черта…
И ей ги на – Смърт и Баланс изравнени, всеки хванал своята права черта…
… и тук вече Хаосът ме заля:
… ама това 2 черти ли са или 1, реално? щото ако са две, излиза, че чакат двамата дете… нали…
… ама Баланс и Смърт двете лица на една монета ли са? има ли изобщо монета?
… едва когато ни нивелират към земята ли постигаме равенство/равновесие ..?
… това уравнение има ли отговор след равното или е с отворен край, захапал опашката си…?
… въобще тая сметка излиза ли някога и има ли това за цел…?
…и така нататък…
финално стигнахме крайната си дестинация и трябваше да изляза от Ускорителят на елементарни мисли…
… но подължавам да съм леко объркана…