Когато стане напечено, доста често хората се омитат, за да се спасят. Човешко е. Не е срамно.

Днес осъзнах, обаче, че съм странна дори и в това. Защото не само, че оставам, ами и сама си търся белята. При това съвсем осъзнато и целенасочено. И не, няма да си тръгна, защото се е появил проблем. Може да се оттегля, за да събера сили или превържа раните, но задължително ще се върна или ще привлека към себе си подходяща ситуация, за да се изправя отново пред същия този неразрешен проблем. Дори и в най-безумния си, животински страх от нещо, аз оставам: трепереща, ужасена, обезумяла, но оставам. Може да падна десетки пъти, може да кървя до безсъзнание, но ще остана до край.

Защото си тръгвам, само когато ситуацията е изчерпала потенциала си. Когато съм взела всичко, нужно ми към дадения момент, от нея. Нито секунда по-рано или по-късно. Затова, когато кажа на нещо или някого „край“, то е окончателно. И няма връщане назад. Прави ли ми крайна това? Разбира се. Но ме прави и честна. През моите очи там, където сложа точка, вече няма нищо ценно, полезно и важно за мен. Прави ли ме използвачка това? Не. Когато опциите за взаимен обмен и израстване са изчерпани, би било лицемерно към замесените страни, да се правя, че не е така. Да губя собствените и чужди емоции, чувства и време. А аз притежавам отвратителна съвест, която ще ме изравни със земята, ако направя подобно нещо.

Често предизвиквам учудване (чуждо и мое) защо се занимавам с това или онова, защо инвестирам години в „обречени“ каузи и си късам нервите. Днес разбрах защо: защото още има смисъл, защото знам, че имам какво да науча и открия.

Защото това ще ме доближи с още една крачка до мен самата. И винаги се е получавало точно така. Винаги!

Истината е, че нямам „загубена битка“. Не защото съм безстрашна. Не защото съм мега оправна и умна. Не съм. Просто не бягам. (дори и буквално – хаха) Защото оставам. Защото не ме е страх да загубя. Защото в мига, в който спре да ми дреме дали това няма да ме убие и срине напълно психически, физически и емоционално, аз вече съм спечелила. Всичко. И няма болка и страх, които да ме спрат.

note to myself: Амрита, хич не си добре, но се справяш много добре! Keep doing!

Всъщност съм като врабчетата! Обикновенна, незабележима, привидно крехка, но и аз като тях не отлитам. Оставам и се изправям пред студа и несгодите, с ясното съзнание, че може и да не посрещна следващата пролет. И макар често трепереща и гладна, крача смело през преспите и зимите на живота си. Защото където и да отлетим, никога няма да избягаме от себе си. Но ако останем, може пък и да посрещнем пролетта…

А това горе е Врабин, който сътворих за една готина мацка и кацна при нея 4 дни преди ежегодното преброяване на тези малки бандити. Случайност? Да бе да.. 🙂