Когато ти омръзна, се затваряш в кориците на книгите. Търсиш между страниците тихо спасение от мен. От историите ми. Винаги глупави, винаги обсебващи, винаги с край, предварително режисиран от мен. Несъобразен с героите, с емоциите, с желанията им… егоистичен като мен самата.
И ти бягаш от това грандоманско, самовлюбено АЗ, обличащо кожата ми, разширяващо я, докато се превърне в парцал, който не ми е по мярка. Това АЗ, обитаващо сенчестите ъгли и следящо ме с поглед. Знаеш, че то ми тежи, но съм отговорна за него. И трябва да го извеждам на дневна светлина понякога. Знам, че не го харесваш. Защото изпълва дома ни, променя тона на диалога, настанява се на любимите ни места и оставя лекета и прогорени следи с присъствието си.
Тогава се спасяваш. В чуждите случки. Между потъмнелите от времето листове. Криеш се там, надничаш без да поглеждаш между редовете. Сигурно мечтаеш да си в друго време с друго МЕН.
А аз седя близо до вратата, с ухо на ключалката, чакайки да чуя завръщането ти и да отворя.
Влез спокойно…
АЗ го няма…
само аз съм…
из „Златната нишка„ от Амрита Георгиева
19.02.2012г.