Навъртях седем месеца без очила и контактни лещи.
Животът си върви, аз още съм част от него, макар разни негови детайли да остават размазани за мен.
И въпреки че все така недовиждам, продължавам да напредвам в другото виждане.
Вълнуващ процес, но и доста отчайващ…
Да виждаш хората и себе си от една по-вътрешна позиция, може да е смущаващо.
Белите конци, с които сме съшити стават по-осезаеми.
А това ме натъжава, вбесява, взривява…
Но и провокира да пренареждам собсвените си пъзел и матрица още по-настървено.
Получава се.
Бавно, но става.
п.с. пфф, много превзето ми звучат тия очни резюмета, но…