Не знам кога започна, но поетапно взе да ми става все по-трудно да обработвам цифри. Намесят ли се в разговор, просто на тяхно място буквално има дупки. Не ги възприемам, не ги чувам, все по-трудно ми е да извършвам елементарни сметки с тях… И то при положение, че в училище единствения предмет, който обичах през всичките малоумни години, беше математиката.
Дори имах етап от живота си, в които най-висша форма на добре прекарано време за мен беше, да се окопая в сборници и да решавам задачи. Моят еквивалент на Heaven is a place on Earth беше тригонометрията!
Да, да, имах много неприятен и тежък пубертет.
Но някъде там по неравното трасе на Времето, мозъкът ми просто започна да отказва да обработва цифрова информация… Нещата стават все по-абсурдни, но и все по-комични:
от онзи ден:
Емо: „Колко ти остава да направиш още?“
аз: „Имам още 6 вида по 10 пакета, значи…. [минават поне 10 секунди]…значи още ШЕСТОТИН!!„, изплюва триумфално и с блеснал поглед процесорът ми и отваря вратата да се проветри пушекът.
Засичам погледа на Емо. Повдигам вежда. Колебливо питам:
„…нее…?!?„
Сега лафът на седмицата е „ШЕСТОТИН!“
из „Изкуството да живееш с другия и да запазиш разсъдъка си“ от Амрита Георгиева