Снощи сънувах, че някой ме пита наистина ли съм спряла да нося очила/лещи и защо. Отговорих положително и се впуснах в обяснение, което не си спомням в момента…
Усещането е, все едно никога не съм носила такива и някак приех това, че не виждам добре… рядко се сещам, че реално не би следвало да е така…
Другото интересно е, че липсата на фокус към „твърдия“, материален свят (и в съвсем буквален смисъл), освобождава процесорно време и ресурс за гледане под повърхността… Разсейването е по-малко, защото просто по-малко неща изискват вниманието…
Както бях писала и преди: като нямаш фокус си свободен да импровизираш и да си измисляш собствен прочит на нещата (може би това е най-ценното в целия ми експеримент..). Ето например онзи ден, докато чаках Емо в колата, видях глава на крава със сосни джуки и гелосан перчем, която кикотеше и ми говореше нещо в близкия храст. Не „реална“ такава, но и напълно реална такава, защото тя си беше там, срещу мен и се хилеше. Няма значение, че беше „плод“ на размазания ми поглед, светлосенките и лекия ветрец. За мен си беше напълно истинска и се смях с глас в колата, наблюдавайки я.
От трета страна – избистрянето на подповърхностния слой не е пък кой знае какъв big deal[1]…
Въобще – все повече си давам сметка как преекспонираме всичко във всякакъв смисъл и аспект…
…както и да е. аз си продължавам по тази линия докогато, дотогава…
[1] да, отегчението ми към вся и всьо (и най-вече към муа) и все така тук, защото да съм надута киселячка първа радост е за мен! 🙂