Миналата седмица бяхме в планината – никой, освен нас, хълмове, върхове, поляни, слънце, синева… място, на което би искал да умреш, за да се разтвориш и слееш с него. Високо над нас – приглушеният шум от самолет…
Събота е. Съседът под нас коси тревата в двора си с тример. Хазяинът ни отсреща реже дърва с моторна резачка.
Аз седя на една пейка на двора, дето не си знае годините и чета книга. По едно време съседът спира да коси, а хазяинът отива нанякъде с колата. Затварям очи и слушам диханието на въздуха: съставено е от леки подскоци ветрец, гласовете на птиците, жуженето на насекомите, емоциите на листата, промушването на лъчите през материята… хубаво е…
…и под всичко това чувам шума на трафика от главния път, минаващ в долната част на селото…
Тишината…
Мисля си как родените сега и след тях може би никога няма да узнаят как звучи тя…
Последното, което прочитам, преди да затворя последната страница на книгата, е това:
„Някога ще се върна тук. Някога ще се върна тук завинаги.
Ще си имам моя си каменна къща, дървена веранда, увита в асма. Портичката ще се затваря само с обикновено резе – с времето то ще ръждася, но винаги ще пуска в двора всеки, който се наведе на ниската ограда и го дръпне.
Сутрините ми ще започват с кукуригане на петли, следобедите ще се стичат през пръстите с меден зной, вечерите ще са прохладни от мъглите, които неизменно се спускат от върха на Хали-кара. Нощите ми ще са пълни с песента на щурци – рури-рури-рури.“ *
*из „Зулали“ на Нарине Абгарян