Смяната на твърдата, хитинова обвивка на омара се нарича „линеене„. Случва се в следствие на нарастване на тялото, което вече не се побира в старата „кожа“. И понеже самата обвивка не израства успоредно с него, се налага периодично да я сменя. Те са доста беззащитни, докато тече процеса, по очевидни причини. При младите омари това се случва няколко пъти в рамките на 1 година. След това обичайно е веднъж годишно.
Дадох си сметка, че при хората е съвсем същото.
Периодично навлизаме в период на линеене. Това са онези, доста често болезнени моменти, в който буквално не можем да се поберем в себе си. Тогава сме особено уязвими, защото сме надраснали старата обвивка и тя вече не ни служи и предпазва по стария начин, но новата още е в процес на изграждане, оформяне и втвърдяване.
Ако човек се вгледа, лесно ще ги разпознае: едни от най-ярките звезди са пубертетът, кризата около 35-тата година (когато образно започваме да излизаме от младостта), кризата на средната възраст, когато условно навизаме в зрелостта и т.н. Разбира се, те се влияят от множество фактори и измежду тях има и множество по-малки трусове.
Моето отношение към тези моменти (след 34-35 насам) е да се старая максимално да позволявам на „болката“ да си свърши работата, за да стигна евентуално до процес на трансформация.
Нека нямаме заблуди, че това е лежерено.
Не е!
Че подхождам с тибетско разбиране към него.
Не го правя!
Бунтувам се, страдам, тръшкам се, но се старая (често подсъзнателно) да не прекъсвам процеса. Като пъпка, която ако искаш да изстискаш отведнъж, първо трябва да й позволиш да узрее. Иначе всички знаем какво става.
И както винаги се случва – нещата са точно обратните, на това което си мислим/“знаем“.
Линеенето не ни прави беззащитни, не и в дългосрочен план.
Линеенето е моментът, в който можем да „надскочим“ себе си. Да се разширим и обновим.
И да – боли. Питай бебето, на което му растат зъби.
Но тогава порастваме.
Ако си позволим, естествено…