Книга в ръката.
Котка в скута.
Задник върху пейката до къщата.
Малка неделна селска идилия.
Птиците се разпяват предпролетно.
Едни от тях го дават особено медено. Заслушвам се. Ориентирайки се по звука, се опитвам да ги открия. Взирам се в дърветата – нищо. Решавам да сменя ъгъла на гледане.
Оставям книгата.
Оставям котката.
Вдигам задник от пейката.
Размествам леко неделната селска идилия.
Променената позиция ми донася нова информация: птиците не са в дърветата, в които си мисля, че са, а в елата пред мен. Започвам да изследвам нея. Не ги виждам.
Измествам още ъгъла и се отдалечавам, за да я обхвана по-цялостно с поглед (тя е МНОГО МНОГО висока!) Премествам се още. Те пеят ли пеят. Очите ми шарат из клоните – цъ. Нищо.
Променям отново ъгъла и вдигам глава.
И ето ги там. На самия й връх. Два черни дрозда!
Тичам за бинокъла и телефона.
Оглеждам ги вече „отблизо“. Прекрасни са! И любезно пяха още малко за мен.
п.с. снимката е пълен shit, но ако човек се вгледа внимателно, ще ги види.
