Не страхът от провал, от излагацията, от незнанието и неумението, от срама, от критиката и обидата и вината…
Не. Това е територия, която познавам много добре. Цял един живот я изследвам. Това са семейните води, в които плувам с увереността на удавник твърдо решен да достигне дъното. Тук трудно можеш да ме изненадаш. Бива ме да се изплъзвам умело на подадените ръце и да чупа спасителните сламки. Умея да потъвам с финес и стил и не понасям да ми провалят представлението.
Изкарала съм клас за напреднали все пак…

Но възможността от одобрение, похвала, от приемане, от възхита, ако щеш… Това е истинският СТРАХ, който ме задробява отвътре. Не познавам релефа и климата на тази земя, не владея движението през нея, защото винаги съм я отхвърляла. За мен тя е оптическа илюзия, мараня и колкото и да ми натрапва съществуването си и да заявава солидността си, аз не вярвам в нея. Защото смятам, че тя ме превръща в длъжник. Докарва ме до лудост, която затръшва капаците на прозорците и залоства вратите…
Това е нещото, от което се пазя като от чума…

Не ме плаши, че мога да не се справя.
Но съм истински ужасена, че съм състояние да се…

Хванах ли те?
Не очакваше такъв финт?
Хайде да видим как ще се справя с това!


п.с. как да се заземиш, когато си израснал в блато с плаващи пясъци…?