Пролетта купихме луковици лилиуми и гладиоли. Изкопах, засадих, полях.
Десет минути по-късно отидох да проверя дали не са поникнали.
Двадесет минути по-късно отидох да проверя дали не са поникнали.
Тридесет минути по-късно отидох да проверя дали не са поникнали.
… тази схема се запази в рамките на целия ден.
На следващия – също.
След 2 дни обявих, че очевидно няма да поникнат и цялата работа е щета!
… тази схема се запази в рамките на следващия месец и половина.
Луковиците поникнаха и станаха големи растения. Продължавам по 100 пъти на ден да ходя и да гледам дали не са цъфнали. Лилиумите вече имат пъпки. Но гладиолите не още.
Онзи ден обявих, че очевидно гладиолите тази година няма да цъфтят!
Това е то „търпение по Амрита“. В общи линии за всичко съм така.
И ако застанем за миг между два стръка лилиум и си вгледаме от тази позиция, не е изненада, че нямам и никакво търпение да живея. Че животът, с неговата мудност и нужда от време за случването му, ме отблъсква и с всички сили се старая да се дистанцирам от него.
Тогава ежедневното ми, многократно пожелаване да сложа край, не изглежда толкова странно…
Но нямам търпение и за това.
п.с. може би единственото, за което проявявам стоическо търпение, е в поддържането на липсата на такова. 😀
update от преди малко: липсата на ентусиазъм води до липса на търпение. то няма към какво да бъде съотнесено, за да се прояви.