все пак заваля сняг.
в събота вечерта – едър, тежък, на тлъсти парцали с големината на яйце! не бях виждала толкова големи през живота си! прекрасен сняг като от приказка на северните народи!
чиста, бяла магия, летяща на мощни и бързи тласъци към земята!
днес отново завяла по някое време, но с малки, семпли снежинки. току-току се спирам до някой прозорец и наблюдавам полета им. толкова са леки и нежни, че гравитацията трудно го лови и те падат така бааааавно, че в един момент усетих съвсем осезаемо как времето забави ход.
напълно пълнокръвно и буквално усещане, не просто метафора.
зачудих се – затова ли „изчезн/в/а“ зимата?
защото забавя времето?
защото ти дава време?
а когато я няма, то продължава да препуска в някакъв истеричен галоп и скороста расте непрекъснато…
много хора споделят наблюденията си за ускоряване темпото на времето…
някой/ние се стреми(м) към пълното ни изтощение ли?
и ако да, след това какво…?