Коледната истерия е в разгара си и „леко“ изпушват от работа. По някое време се сеща, че май не е ял днес. Рови в хладилника и вади буркан биволско мляко.
„Това хубаво ли е?“
„Нали си беше взимал такова и го изяде, защо ме питаш?„
„Не, бяхме взели смес биволско и овче, после само овче…“
…следва кратък спор какво са купували до момента, какво са пробвали..накрая просто зарязват тая история, защото нямат сили и няма значение.
„Забъркай си го със сладкото от череши. Много вкусно става!“
„Сигурен съм. А къде са малките?“
„Откъде да знам? Най-вероятно спят горе в тяхната стая..“ (мисли, че я пита за котките)
…показва се на вратата:
„Питах за малките стъклени купички, но си ги намерих.“
„Ама моля те! Довършвай си изреченията! Иначе аз си ги доизмислям, както на мен най-ми звучи и после излиза, че не те разбирам!„
„Да, случва ти се.“ и потъва отново нейде из стаята.
След малко се появява пак, влиза с леко кълчеща се походка, държейки стъклена купичка, принцеската й лъжичка и изпънат в шпиц малък пръст и заявява превзето:
„Ако искаш пък да знаеш, това е селски йогурт с Бифидус Претенцис!“, фръцва се и напуска сцената.
След него остават обърканият й поглед, последван от бурен смях и бърсане на монитора…
из „Изкуството да живееш с другия и да запазиш разсъдъка си“ от Амрита Георгиева