„ми то около теб нищо не гори!“
ми каза
… така е…
и не е случайно…

защото вътре в мен всичко е в пламъци
така се е получило още с рождението ми.
„карма!“, би възкликнал някой.
„тъпак…“ – бих си помислила аз.

огньовете ми са така големи,
че дори Адът изглежда угаснал…

безпощадните им езици
разтапят пясъка на пустинята ми,
превръщайки го в стъкло.
по което се хлъзгам
и пропадам все по-надолу и все по-навътре…

и отгоре ми се срутва цялата недостатъчност
с цялата си тежест
затиска ме, изкарва въздуха ми и ме блъска още по надолу..
към магменото ядро…

но товарът е твърде непосилен за крехката ми контрукция
и служи единствено за подклаждане на пожарищата
…до самия край и отвъд него…

защото Край няма
и Феникс не възкръсва от пепелта…

…около мен нищо не гори…
защото аз самата цялата съм в пламъци….