Катерят някакъв семпъл връх. Отдвете страни на тясната, скалиста пътечка е стръмничко. Връх е все пак. След като веднъж вече се е изтресла по задник няколко часа по-рано на едно друго място (загряла е един вид), поглежда към единия сипей и обявява с весел тон:
„Ето сега е перфектният момент да се оттървеш от мен! Леко само ме бутваш и си свободен лайк ъ фтичка! Чиста работа!„
„Ааа, да, мерси! Да не съм луд! После ще трябва да слизам чак додолу, за да си взема документите и ключа за колата от раницата ти…“
из „Изкуството да живееш с другия и да запазиш разсъдъка си“ от Амрита Георгиева