Онова усещане за напрегнатост от това, че не си свършил нещо…
Нещо важно в своята простота, значимо за съществото ти…
Но не защото не можеш или не искаш или просто те мързи…
А защото не успяваш да си спомниш какво е то…
Усещаш как се пълниш с него – безпокойството,
или както аз му казвам несвъртък,
как набъбва, нараства, изкачва се нагоре по свола ти и
чакаш да прелее…
Защото веднъж разляло се отвън теб, най-после ще освободи погледа, ще го видиш
и просто извършиш…