чакат на светофар. пред тях има учебна кола на школа „Кристина“.
„КРИСТИИИНААААААААААААА…„, пее с все сила (и фалш). това е останало като лаф от филм, който са гледали. в него отхвърлен младеж дрънка на китара в междуградски автобус, саморъчно скалъпена песен към изгората си – Кристина.
купето се пълни с бурен смях.
„Как беше нататък?“
„Помня само това.„
до тях спира друга учебна кола – на школа „Даяна“. веднага влиза в режим моноспектакъл:
„ЗАЩО МЕ ОТХВЪРЛИ – БОЛИ МЕ!
ДУШАТА СЪДРА МИ, ДАЯНАА..ъъъ КРИСТИНААААА!
кристина: Офф, и Даяна ли има?!
даяна: Кристина?!? КОЯ е КРИСТИНА, БОКЛУК ТАКЪВ?!!!“
светва зелено. потеглят. изпреварват учебните коли.
„Леле! Нещата загрубяха! Тия тримата ще се избият. Добре че се измъкнахме!„
из „Изкуството да живееш с другия и да запазиш разсъдъка си“ от Амрита Георгиева