В близост до къщата, в която живеем, има гнездо на стършели. Съответно нон стоп има техен представител кръжащ в непосредствена близост до телесата ни. Стараем се да не ги закачаме изобщо, за да са ни мирни главите на всички.

Работата е там, че вечер мнооооооого често някой от тях бива привлечен от светлината в къщата и се намъква вътре. Тогава се налага да изъвршвам проста, но изискваща цялото ми спокойствие и търпение, операция по извеждането му навън в живо състояние (тези две качества не са ми особена сила…) Но за момента се справям.
Опцията да ги убивам ми е последна в списъка. Освен поради чисто еко-хуманни и ала-бала съображения, отчитам факта, че ципокрилите жужащи твари са бая агресивни и войнствени, и предполагам, че имат своя си система за известяване на кошера че са в опасност и т.н.
И колкото и да нямам цел в живота, някак не изгарям от вселенска вътрешна страст да съм обект на преследване с цел мъчителна смърт на разбеснял се кошер стършели…

Мерси, нали…

Та. Влиза стършел в къщата. Аз го улавям и пускам навън. Той влиза отново. Аз отново го изкарвам… И това 2, 3 пъти в една и съща вечер.

Досадно е.
Доста.
Връщане на по-горния абзац ни припомня, че аз не съм от най-търпеливите персонажи…

Същия сценарий го играхме преди 2 дни.

Изнервих се силно.
До степен, в която цяла нощ сънувах как в къщата влизат стършели, аз ги вадя, те влизат пак и аз само тичам между двата етажа и евакуирам тия бръмчащи идиоти. След което започнах да кова мрежи по прозорците.
В един момент си казах: „Това просто трябва да спре!

Какво се е случило след това не помня или просто съм се събудила. Не знам.

Знам само, че беше силна заявка, чийто магнитут усетих и насън.
Ясно е, че не опира само до стършели…
В главата ми е като ритнат кошер почти постоянно…

Сега наблюдавам какво се случва наяве, когато кажеш „Стига!“.
Какво спира и какво започва…

btw, снощи не се намъкна никой…