Зениците от слепота прилепват.
Ръцете съхнат сред напукани бразди.
Устни гърчат се във вик отровен.
Тихо е.
А в коридора капе вятър.
И листа затръшва по стените със наслада.
Стъкло се къса на парчета разранени…
Очите му са пълни с глад за жива обич.
Сърцето му издъхва в мухъл на измяна..
Спасение не идва.
И времето изтече…
31.07.2011 г. – Амрита Георгиева
из Архивите на една Душа