Защо всъщност от истината ни боли толкова? Защо на думи тръбим, че се стремим към нея, но на дела по-скоро страним от нея?
Защото често е ужасна, грозна, страшна…? Затова ли боли?

Не. Не е затова.

Боли защото тя отнема от нас.
Винаги.
Всеки път, когато я срещнем лице в лице, тя взима по парченце от онези детски невинност и наивност, с които пристигаме тук. Разбулва една илюзия. Дядо Коледа се оказва мазно рекламно лице. И на мястото на спуканите сапунени мехури, се отваря празнина.
Докато, след хиляди опити, игри, успехи и провали, квадратчетата на дъската най-после не останат напълно празни.

Тогава ще сме научили и изпробвали всичко. И няма да остане нищо невидяно, непреживяно…
Някога там в безкрая, когато това се случи, ще знаем цялата истина. И вече няма да боли, защото нищо няма да е останало. Само празнотата. Която, колкото и парадоксално да е на пръв поглед, съдържа всичко. Ще се завърнем към нулата и безкрайният си потенциал.

Но дотогава всеки път ще боли…

До самия край…