Човек на крайностите съм като че ли от винаги…?
Крайна съм в отношенията си с хората, в изказа, поведението, емоциите…
Крайна съм най-вече към себе си.
Опитвам да се скрия в ъгъла ли, какво ли… не знам…
Не е хвалба, не е обвинение, просто е такова каквото е.
Единствено безпощадното ми чувство за откритост и честност пред самата мен ме спасява да не превърна тази си крайност във фанатизъм. Или фашизъм…
Вътрешната ми откровенност явно е моята Златна среда…
Тя, от своя страна, ми позволява да мога да се надсмивам на самата мен.
Мисля, че тези две умения са ми помогнали да оцелея през всичките ми години.
Интересно дали чрез тях ще започна и да живея един ден…?