За себе си реших да заменя термина „детски травми“ (който намирам за ексклузивно малоумен) с „детска временна ограниченост„, защото повече пасва на моите възприятия и тълкувания по темата. Даже накратко мога да му казвам ДВО (ДеВеО – много академично звучи! :D)
Също така животът ми основно се свежда до наблюдение и размишления – това може да е добре или пък не съвсем, не знам… Мисля (хаха), че засега е подходящо.
И на база горните две, си изведох следния извод: всички изпитваме последствията на личните си ДеВеО-та и цял живот се опитваме да компенсираме липсите, породени от тях. Да запълним празнините, да наваксаме и т.н.
ОбачИ!
На практика това е невъзможно, поради простата причина, че онова мое Аз, при което са породени тези дефицити, не съществува към настоящия момент. То е минало. То е, образно казано, мъртво. И завинаги ще остане в състояние на временно ограничение, в състояние на дефицит. Това е неговата функция. От тази позиция става ясно като бял, безоблачнонебесен ден, че целият напън за компенсация е обречен на крах сред пух и прах.
Все повече се убеждавам, че цаката е не да наваксвам, а да видя какво ми е дала липсата на дадено нещо. Защото винаги има и даване. Не е само взимане. Оттам насетне компесаторният механизъм отпада от самосебе си.
Объркването идва, по разнообразни линии, но аз си имам лична теория, че една от основните е съществуването на различни глаголни времена в езика. Те създават усещане за фрагментираност, насичат ни на парчета, които се опитваме да „поправяме“, „лекуваме“ и т.н.
Много ми е интересно, как бихме живяли, ако говорехме само в сегашно време? 😉
(подозирам, че и доста професии биха отпаднали от картинката…)