Неделя, 29 октомври
Събуждам се. Ставам. Навън Райчо тамън се разпуква – към 7:30 ще да е значи. Малко се поуспах се, си мисля, ама айде – неделя е все пак.
Измивам се, обличам се, слизам долу, поглеждам телефона – 6:30 часа!
Абе как ще е шест и половина?? Небето става толкова светло чак към седем и половина?!?, казвам си.
Половин час по-късно, с изгрева ми просветва и на мен, че явно са сменили часа….

Понеделник, 30 октомври
Будилникът звъни. Чинно ставам. Напът към банята, мятам един очен белтък навън – абе за шест часа е бая тъмно… , размишлявам си. Измивам се, мажа лицето със зехтин, обличам се – клин с металик ефект, слагам обеци – дълги до ключицата, слизам долу тихо и в цял блясък, запътвам се да си разбъркам ябълковия оцет. Включвам си телефона да се зарежда и виждам на екрана му многозначното 01:26.
Стоя без да мърдам и се блещя в него. Не разбирам какво ми намеква. Мозъкът ми звучи като модем от зората на 2000 година, когато се опитваше да достави интернет. Финално се свързва и изплюва следното:
„Явно нещо телефонът се е омотал след смяната на времето и сега показва 26-ти януари.„
Хииич не ми е достоверно. Настоявам за нов анализ. Пак го поглеждам. Съзирам, че със ситният шрифт е изписано: „30 октомври, понеделник„.
Гася дисплея. Отивам и поглеждам на телефона на Емо. Там ме посреща 01:27.
Продължавам да стоя тихо, в цял блясък и обеци до ключиците. Чувствам се тъпо[1]. Доооста тъпо.
В един момент ми светва, че чисто и просто часът е 01:27 през нощта! И поради неясна за мен причина, алармата на телефона ми е звъннала. Прокрадва се съмнение из сивите дипли на сферата, закрепена на врата ми…
Вчера правих хляб. Понеже долният реотан на фурната даде фира, се наложи да го пека на грил-реотана. В един момент оставих Емо да го наглежда. На телефона си бях настроила кукинг аларма, за да не го изпусна. Понеже трябваше да го обръщаме, Емо я наглася допълнително още 2 пъти. Алармата.
Вземам телефона си. Поглеждам готварската аларма. Последно е настроена за 01:10 часа… Вместо за 13:10 ч…
И тя прилежно е звъннала в 01:10…

Доволна съм, че мистерията е разкрита, но все пак е нужно да взема решение какво да правя с… нощта си…
Стоя още минута, чувствайки се все така тъпо и финално се отправям нагоре. Качвам се тихо, събличам се, обличам пижама, махам обиците и си лягам.

По някое време чувам Тийлк да промрънква, че иска навън. Игнорирам го, но тъй като перисталтиката му е алармирала, отива и си свършва работата в тоалетната. Сега ще дойде да си отърколи тулумбестото телО до мен, си мисля доволно. Той идва, но само за да каже на по-висок глас, че иска навън. Сигурно наближава 6 часа, ми минава през ума.
Тази мисъл ме устройва, ставам, слизам долу, отварям му и го пускам навън. Пътьом поглеждам телефона: часът е 05:28…
Това за чувстването тъпо споменах ли го вече?
Отново се качвам, отново си лягам!

В 6 часа алармата ми звънва.
Ставам.
За трети път!
Светът най-после се е подредил, слънцето е в правилната си небесна позиция, всичко тик-така в ритъм…
Правя си чай, подготвям му кафе, пускам пералня, свършвам още някои неща. Емо слиза към 8, излизаме да си пием сутрешните питиета навън и той ме пита:
„Ти в колко стана днес, ‘щото изобщо не те усетих кога изчезна от леглото?„….

[1]Имам богат опит с това състояние и сега се сещам за една ситуация отпреди 20 години:

Мой много близък приятел ще се жени. Подписване в зала Триадица, и после веднага в църквата, която е на две крачи оттам. Понеже няма да мога да присъствам на това фамозно събитие подписването, съм предупредила, че ще ги чакам направо в църквата (за още по-фамозното такова. Амрита сватби НЕ ОБИЧА! Цъ-цъ!) Нося се с бодра крачка към църквата, минавайки по бул. Витоша, покрай залата и ги виждам, че тъкмо започват да излизат. Ке-ке, като швейцарски часовник съм!, си мисля. Изтипосвам се пред божиите двери, оттам точно се изнизват други прясно бракувани. Стоя и чакам моите хора. Майка ми, която има няква работа в района, е решила да ми прави компания, докато дойдат, а и да ги види и поздрави. Чакаме и си говорим. Чакаме.
Чакаме…
Минават 10-15 минути – няма и следа от сватбеното шествие. Мисля си, че правят някви снимки или други подобни простотии пред ритуалната зала.
Продължаваме да чакаме..
30 минути се изнизват…
45…
Минава ЕДИН час – НЯМА НИ-КОЙ!!!
Междувременно още едни клетници биват бракувани в църквата.
Започвам да се чувствам бая тъпо, а букетът ми да се спихва в унисон с мен.
По едно време майка ме пита: „Абе ти сигурна ли си, че ще е в тази църква?„
Избухвам като водородна бомба, която е имала много скапан ден!
ЕСТЕСТВЕНО, ЧЕ СЪМ СИГУРНА! АЗ ДА НЕ СЪМ ИДИОТ!
Тя се опитва да потуши пожарището. Докато продължавам да фуча като особено злобна и заядлива зимна виелица, вадя поканата от чантата си и я тиквам в ръцете й: ЕТО, ВИЖ – ТУК СИ Е НАПИСАНО: ЦЪРКВА СВ. СОФИЯ!!! ЗАЩО ГИ НЯМА ТИЯ ШИБАНЯЦИ!???

Майка ме поглежда кротко, отстъпва няколко крачки по-далеч от мен и с много спокоен глас казва: „Амритче, това е Св. Неделя.
Света София е до Александър Невски…„

Застивам с зинала уста и опулени очи. Поглеждам към църквата, поглеждам към майка ми, поглеждам към поканата..после пак към църквата…към поканата…правя още 3-4 такива почетни обиколки с обезцветен поглед и с почти изсъхнал глас отронвам: „Еми света Неделя е разбира се… Ебаси тъпото парче съм!„
Целувам я за чао, мятам се на едно такси и отфучавам към Света София. С над час закъснение.
Там заварвам…
…никой.

И там давам своя дан на безмълвно, изпразнено от съдържание мълчание и пулене, след което пращам СМС на младоженеца да му кажа, какво е станало и 5 минути след това той ми звъни, РЕВЕЙКИ от смях по телефона, обобщавайки ситуацията с: „Само ти може да сътвориш такова нещо! Споко! Ще се видим утре на купона! МОЛЯ ТЕ, бъди там!„

Като заключение ще отбележа 2 неща:

  • както споменах – не понасям сватбите и се прежалих да отида само защото ми е добър приятел. въпреки тъпата ситуация, бях доволна че си спестих всичките ония малоумщини (за мен) с гражданско и О!ПресветаДевоОтГладкоДупе, църковния ритуал!
  • бракът му просъществува зорлем 2 години…
  • бонус: няма сватба на която да съм била и двойката да е прокопсала в избора си… всичките тези бракове, с едно изключение[2], са тотален и необратим провал!
    така че, поканете ме, ако смеете!

[2] изключението е единствена сватба, на която съм присъствала с желание и единствената, която нямаше нищо общо с така „любимите “ ми шест синджира роднини, рокля-торта, менци с карамфили и Бела роза ще закича на теглича на москвича! и т.н. И тя беше различна, защото това бяха единствените хора, които платих всяка стотинка за този ден от собствения си джоб и направиха нещата ТОЧНО по-начина, по който те ги искат, усещат и разбират. без компромиси!

О! Имам и един много важен въпрос – при смяна на времето на петлите как им пренастройват кукуригуто, така че да не оплескат нещата и да завършат жизнения си път под формата на яхния?