Докато се взирах в клавиатурата, опитвайки се да фокусирам погледа си, докато е разфокосиран, което придава специфична дълбочина на това, което наблюдаваш (оф, сложно ми е да го обясня, но аз си знам какво правя), та докато правех това и му се радвах, се сетих, че мястото тук – този блог, сайт или каквото е, миналия месец някъде из началото му, стана на 2 години. (по същия начин, преди няколко дни се сетих за приятелка, която знам че е Телец и вероятно скоро има или е имала рожден ден [трудно помня дати], оттам реших да й пиша, но в този миг осъзнах, че тя не е Телец, а Риби [всяка година го забравям и откривам наново] и че рожденият й ден е бил преди 2 месеца…)

Да, това е една от стените на кристалната призма, през която взаимодействам със света. Пъстроцветно като пречупен слънчев лъч.

И след това твърде мътно за страничното око въведение, да се върна на двугодишния ми вече блог.

Когато го създадох и пуснах онлайн, имах такива топовни мисли и планове за него, че трябваше да излизам навън и да дишам дълбоко до 3, за да не загубя съзнание. В главата ми почти 24/7 е такъв разритан кошер и е пълно с толкова бясно прелитащи мисли и обекти, че бих докарала множествен оргазъм на някой психиатър/лог/терапевт…(съжалявам, не правя разлика между тях. всички са ми „психо“ нещоси. [не казвам, че това е лошо]) и желание да ме осинови во веки веков.

Виждах се как пиша обширно и надълго обяснявам открития и размишления, как направо реалността ще ми отеснее и ще се наложе да прелея поне в няколко съседни измерения… и изобщо как садя, поя и жъна терабайти полезност, която да оправи веднъж завинаги животите на всички ни и да се куртулисаме най-после (както казваше баба ми)! Положенито щеше да е минимум „Амрита на 7 морета, 3 слънчеви системи и оркестърът да свири „Тих бял Дунав!, докато човечеството медитира, а чакрите му разцъфват и златокоси пчели ближат божествен мед от тях“! Харе кришна, магаре под вишна!

Две години по-късно, положението е на няколко вселени отстояние от цялата тази космическа гръмкост в стил 4 юли. За моя всевишна радост!

Истината е, че докато ми ври, кипи, клокочи в тенджерата под налягане, вниманието ми е само там и трудно мога ми е невъзможно да се заставя да си седна на задника и да започна да пиша. След като манджата в главата ми бъде сготвена, фокусът ми вече е навсякъде другаде, но не и там, и отново сядане на задника, писане – абсурд! Операционната система на моята кухня не разполага с такива функции. Аз съм стара версия. Още ползвам Window 7.

Реално, на този етап мястото тук, изпълнява една много семпла, но важна за мен функция: в него отливам пяната, която често се образува по време на „готвене“. За да не изкипи работата и да оплескам пейзажа. Не че не го омазвам – оооо, виртуоз съм в това! Но все пак понякога успявам, да удържа положението. (което не ми е основна цел в живота, защото аз обичам да чистя, мия и подреждам [чувате ли как пъшка психото от по-горе и всеки момент ще свърши…])

И тъй като стана много дълго и задникът ми започна да се схваща, няколко последни думи за финал:

Харесвам моето си кътче виртуална реалност.
Знам, че в един момент ще си намери призванието.
Или пък няма…
Изключително съм благодарна на себе си, че не го превърнах в свърталище на велика мъдрост, съвети за по-добър живот, ровене из „травми“* и всякакви подобни простотии. Не понасям такива работи.

И вече наистина за финал, ще ползвам любима реплика на един приятел:

„Браво, майче!“

*установих за себе си, че такова нещо като детски „травми“ и т.н. няма. и цялото каканижене в тая посока с подобен род терминология е адски вредно. има невъзможност за разбиране на дадено нещо в даден момент поради липса на достатъчно опит, умения, познание. (поне за мен) това ми помогна да започна да самолекувам доста от житейските си „драми“. за да установя, че драма няма. (ей това ми беше един от главните мотиви да стартирам блога – да пиша и разказвам личния си опит с детските „травми“, но смятана на визията ми, ме лиши от световна слава! със сигурност всички ще го преживеем.